Тод Голдберг - Другото лице

— Махни се от проклетата улица — нареди Рони. — Има камери навсякъде.

— И къде да отида, у вас ли да дойда? — Сал го дразнеше, даваше му да разбере, че ако иска, може да го повлече със себе си. Поне засега не желаеше да го прави, но трябваше да се увери, че Рони знае какви са рисковете.

— Не — спря го братовчед му, — да не си се побъркал? Децата ми са тук.

— Значи вече не мога да се виждам с роднините си, така ли, Рони? Така ли стоят нещата?

— Нека не драматизираме нещата, Сал.

— Къде тогава? Кажи ми къде да отида.

— Ако стане напечено, не мога да те приема тук — отвърна Рони. — Трябва да си дадеш сметка как би изглеждало подобно нещо.

— Може би ти трябва да си дадеш сметка какво е моето положение — заяви Сал. — Чистя парченца мозък от косата си, разбираш ли?

Рони остана безмълвен за около минута, което не се хареса на Сал. Братовчед му беше от хората, които смятат, че винаги знаят кое какво е, макар че дори не бе завършил гимназия. Беше самоиздигнал се милионер — или поне за пред обществото. В действителност братовчед му беше само брънка от същата порочна верига.

— На онова място, където играехме кикбол — заяви най-сетне Рони. — След петнайсет минути.

Рони беше с петнайсет години по-възрастен от Сал, но всички хлапета от фамилията — истинската им фамилия — бяха живели в квартала около „Уинстън академи“ и използваха големия затревен терен на учебното заведение, за да поритат топка. Кварталът беше приятно място за живеене, но сега там бавно си проправяха път бутици и кафенета, които променяха всичко. Сал не бе ходил в района денем от години — последният път беше, когато влезе в училището, за да счупи ръката на директора. Направи му сложна фрактура по заповед от най-високите етажи. Директорът дори нямаше дългове, така че Сал си помисли, че тук се крие нещо по-дълбоко, но така и не си направи труда да попита. Задаването на въпроси не му влизаше в работата.

— Добре — съгласи се Сал.

— Монте ще бъде там. Тръгни с него, а аз ще се опитам да оправя тази каша.

— Трябва да заведеш Дженифър и Уилям в скривалище.

— Ще го направим — обеща Рони. — Нека вършим нещата едно по едно.

— Съжалявам, че прецаках работата — каза Сал, защото наистина беше така.

— Знам — отвърна братовчед му.

— Просто, нали знаеш, загубих контрол. Разбрах, че онези са федерални, и сещаш се, просто целият пъзел изведнъж се подреди пред очите ми. Това ми се стори единственото правилно нещо, което можех да направя.

— Друсан ли си?

— Не — отрече Сал, но после добави: — Малко.

— Трябвало е просто да си тръгнеш.

— Никога не го правя — обясни Сал.

— Тъкмо в това е проблемът — заяви Рони.

Братовчед му си прочисти гърлото, мълчеше. В продължение на няколко секунди Сал слушаше писъците на децата му на заден фон. Нещата не бяха наред.

— Дженифър е болна.

— Да, добре — отвърна Рони.

— Детето също — добави Сал.

— Сал, виждам те на охранителните си камери.

— Казвам само, че някой трябва да се погрижи за нея, това е всичко.

— Просто отиди да се срещнеш с Монте. Ще се оправим с тази бъркотия. Ще дойдеш у нас в неделя и ще гледаме футбол.

— Да — потвърди Сал, — така ще направим.

Затвори, без да се сбогува, защото беше април и през следващите шест месеца нямаше да има футболни мачове.

И ето че сега се тръскаше в колата по черния път до магистралата. Нийл минаваше през всички възможни затревени площи, а никой в королата не обелваше и дума — всички се преструваха, че посред нощ редовно ходят на разходка с колата до някаква ферма. Къде се намираха? Може би в Мисури. Не, не бяха пътували толкова дълго. Индиана? Уисконсин? Сал беше объркан в тъмнината и му се гадеше от миризмата на пот, която се носеше от Дебелия Монте.

— Къде сме, по дяволите? — попита най-сетне.

— Рони каза да те доведем тук — обясни Дебелия Монте.

— Къде е това „тук“?

Другият мъж сви рамене:

— Не попитах.

Страхотно. Сал се бе отървал от деветмилиметровия си пистолет, като го хвърли в канала, и сега носеше със себе си само трийсет и осем милиметров револвер с пет патрона. Беше напълно сигурен, че може да очисти Дебелия Монте без проблем, но да види сметката на Нийл и Чема, щеше да е по-трудно. Бяха тъпи хлапета, но няма нужда да си умен, за да стреляш с пистолет, а и двамата със сигурност разполагаха с автоматични оръжия.

— Ами ти, шоколадово момче? Знаеш ли къде, по дяволите, се намираме?

Чема се обърна на седалката си и изгледа кръвнишки Сал. Тогава Дебелия Монте обяви: