Тод Голдберг - Другото лице

По дяволите.

Щеше да направи онова, което е във възможностите му, и да остави Фамилията да се оправя с момичето и видеозаписите. Нямаше да е проблем за тях, особено в контролиран от профсъюзите хотел като „Паркър“. Но федералните трябваше да си заминат.

Стар хотел като „Паркър“ всъщност бе добро място за убийство — има дебели стени и плътни килими, които поглъщат звука. За разлика от някой скапан „Мариот“, старите хотели не струпват толкова нагъсто стаите си. Не разполагат и с огромен брой супермодерни асансьори, които сноват надолу-нагоре едновременно, натоварили стотици хора. Гостите им се носят между етажите в няколко очарователни дъбови ковчега. Но старите асансьори са приятни, най-вече защото разполагат с бутон „стоп“, който можеш да натиснеш, за да блокираш съоръжението на място. Тъкмо това направи Сал, когато пристигна на единайсетия етаж. Ако всичко минеше по план, докато той си свърши работата, никой нямаше да се замисли защо чака толкова да пристигне асансьорът.

Както си припомняше изминалите събития, Сал отчете, че е трябвало да установи дали мексиканецът е част от постановката. Не че беше от голямо значение, тъй като тъкмо него застреля пръв, когато онзи му отвори вратата на хотелската стая. Нищо лично — просто трябваше да се погрижи за кашата възможно най-бързо. После видя сметката на първите двама донибрасковци без проблем. Третият тип обаче поде игра на стражари и апаши и в крайна сметка Сал го свали с голи ръце на земята и прекърши трахеята му. Всичко приключи за около две минути. Най-много три. После Сал спокойно тръгна по коридора, качи се на служебния асансьор и си тръгна.

Първоначално възнамеряваше да вземе Дженифър и Уилям и да избяга, но знаеше, че развръзката ще е лоша за всички. Затова направи единственото, което му се стори смислено: обади се на братовчед си Рони Купъртин — единствения му роднина, който все още бе във Фамилията. В момента той прекарваше половината си време в Чикаго, а другата половина в Детройт, защото имаше автокъщи за автомобили втора употреба и в двата града. Рони беше от онези типове, за които човек би предположил, че имат връзка с мафията, и то най-вече заради клиширания му външен вид — носеше пръстени на кутретата и костюми с тънки райета. Пускаше обяви в „Трибюн“ и правеше на купувачите на коли втора употреба „предложения, на които не може да се откаже“. Рекламираше и по телевизията. За телевизионните реклами обличаше костюм с дълго сако и стеснени панталони, носеше автомат „Томпсън“, наричаше останалите търговци на коли „мръсни плъхове“ и обещаваше, че кредитните агенции „ще ритнат камбаната“, когато приключи с тях. Разбира се, големият майтап бе, че той си беше дяволски истински гангстер. Повечето от колите, които продаваше, бяха купени на едро или идваха от бартерни сделки в Канада, поради което можеше да ги продава на толкова ниски цени.

— Прецаках нещата — каза на Рони. На заден фон се чуваше звук от анимационен филм, който вървеше по телевизията. Братовчед му имаше четири деца под тринайсет години и всичките ходеха в частни училища. Истински бастион на обществото.

— Какво се е случило?

— Видях сметката на няколко федерални — отговори Сал. Навярно бе грешка да го казва. Използваше мобилен телефон, чиито симкарти сменяше поне два пъти седмично, но Рони все си мислеше, че го подслушват, въпреки че често сканираше къщата си с детектор за метали, а и Фамилията винаги имаше свои хора в телефонната компания. Целият свят се променяше, но във Фамилията никой не разбираше от компютри и технологии. Интересуваха се дотолкова, че да изпитват параноя.

— Къде си?

— Обикалям с колата — отвърна Сал, но всъщност беше паркирал срещу имението на Рони в Голд Коуст. Построено през петдесетте години, зданието беше на три етажа, със сутерен, който братовчед му бе превърнал в напълно работеща игрална зала. Но понеже имаше толкова много пари, сега вече я използваше само за организиране на партита и вечерни залагания, за да набира средства за благотворителното дружество „Клуб на момчетата и момичетата“. В края на осемдесетте и началото на деветдесетте години Рони бе превърнал мястото в истинско казино, но хазартни инициативи като тази бързо станаха старомодни заради онлайн залаганията на ямайците и казината на индианците. Защо да се замесва човек с група гангстери, когато може да играе комар легално?

Къщата бе обградена от двуметрова желязна порта, стара и висока северноамериканска дива череша и дъбове с едър плод, които придаваха на мястото вид на крепост, макар че сега на тротоара отпред бе изрисувана с тебешир игра на дама. Ако някой искаше да проникне в сградата, щяха да са му необходими добре екипирани лесовъди.