Мери Кларк - Къщата

— Капитан Фриман — започна да разсъждава на глас тя. — Спомням си, че преди години намерих нещо за него по молба на Фийби Спрейг. Дори мисля, че имаме някъде негов портрет. Израснал е в Брустър.

— Не знаех — отвърна Джан. — Бях останала с впечатление, че е от Чатам.

Алана отново си сложи очилата.

— Чакай да погледна.

След няколко минути Джан вече четеше летописите на Брустър и си водеше бележки. Преписа от книгата факта, че майката на Андрю е била Елизабет Никърсън, дъщеря на Уилям Никърсън от Ярмът, която през 1653 година се оженила за фермера Самюъл Фриман. Като сватбен подарък получила от баща си четирийсет акра земя в хълмистата местност около Ярмът и десет акра в Монъмой, както се наричал по онова време Чатам.

Може би къщата „Помни“ впоследствие е била построена върху земите в Чатам, помисли си Джан.

Самюъл и Елизабет имали трима синове — Кейлъб, Самюъл и Андрю. Две от момчетата починали наскоро след раждането си. Оцелял само Андрю. На десетгодишна възраст отплавал с едномачтовия платноход „Мери Лу“, чийто капитан бил Натаниъл Бейкър.

През 1702-ра, на трийсет и осем годишна възраст, Андрю Фриман, вече капитан на собствения си кораб „Годспийд“, се оженил за Мехитабел Уинслоу, която била шестнайсетгодишна, дъщеря на преподобния Джонатан Уинслоу от Бостън.

С нетърпение очаквам мига, в който ще разкажа всичко това на Помили, мислеше си Джан. Тя, разбира се, може вече да е получила архивите на Фийби и да е открила някои от тези подробности.

— Искаш ли да видиш капитан Андрю Фриман?

Джан вдигна очи от книгата. До нея стоеше Алана и се усмихваше победоносно.

— Бях сигурна, че съм срещала негов портрет. Вероятно е правен от някой, който е бил на кораба му. Не е ли внушителен?

Рисунката беше изработена с туш и изобразяваше капитан Андрю Фриман на щурвала на „Годспийд“. Беше едър мъж с широки рамене, къса тъмна брада, груби черти, решително стиснати устни и присвити очи, сякаш гледаше към слънцето. Имаше вид на самоуверен и властен човек.

— Носела му се славата на безстрашен мореплавател и той наистина изглежда такъв — отбеляза Алана. — Право да ти кажа, не бих искала да съм на мястото на съпругата му, която го мамела и била разкрита.

— Дали не бих могла да я преснимам?

— Да, естествено.

Когато се прибра вкъщи, Джан позвъни на Помили и й съобщи, че е открила интересни материали за нея.

— Една от находките е много специална. Утре ще ви донеса всичко. Ще си бъдете ли вкъщи към четири?

— Да, благодаря ви. Днес нахвърлях някои от илюстрациите. А архивът на мисис Спрейг наистина е великолепен. Страшно съм ви признателна, че ми дадохте тази идея. — Поколеба се за миг, после попита: — Дали няма някаква възможност да открием портрета на Мехитабел?

— Не знам, но ще потърся.

Когато затвори телефона, Джан потъна в мисли. Помили Никълс искрено се зарадва, че й се обади, но в гласа й имаше нещо странно. Какво беше то? Тогава в съзнанието й изплува въпросът, на който все още не беше намерила отговор.

Том получи инфаркта в къщата „Помни“. Работеше на двора и изведнъж влезе вътре, като се държеше за гърдите. Джан го накара да легне, а после изтича да позвъни на лекаря. Когато се върна при него, той стисна ръката й, посочи към камината и каза: „Джан, току-що видях…“

Какво беше видял Том? Не доживя да довърши изречението…

Помили освободи Ейми в два часа, след като сложиха Хана да спи. Няколко пъти забеляза, че момичето е вперило очи в нея, и леко се изнерви от изпитателния й поглед. Неведнъж беше виждала подобно изражение на лицето на Адам и то я караше да се чувства неловко. Олекна й, когато чу, че колата на Ейми потегли по алеята.

Адам щеше да се прибере най-рано след час. След срещата със Скот Коуви се канеше да поиграе голф с трима от приятелите, които бяха на събирането у Елейн. Може би най-после ще свършат със спомените, помисли си тя и се почувства малко гузна. Адам обича голфа, а толкова рядко му се удава възможност да играе. Освен това е хубаво, че има приятели тук.

Просто съм много объркана, продължи да разсъждава Помили. Чух влак, не си спомням да съм преместила Хана в люлката, не съм съвсем сигурна, че не съм се качвала на „вдовишката площадка“, а Ейми твърди, че ме е видяла там. Но ще полудея, ако Адам настоява някой да стои при мен постоянно. Беше й неприятно, когато се сещаше за първия месец след раждането на Хана. Тогава имаше пристъпи на страх и бяха наели сестра, която живееше у тях. Все още чуваше добронамерения й, успокояващ глас, който непрекъснато настояваше Помили да стои настрана от бебето и ужасно я дразнеше: „Мисис Никълс, защо не си починете? Аз ще се погрижа за Хана.“