Мери Кларк - Къщата

Опитвайки да се върне от миналото в настоящето, Помили се облегна на ръката му.

— Броях минутите, докато те нямаше.

— Това вече е нещо. Как е нейно величество?

— Спи дълбоко.

Помили вдигна очи и видя, че Адам погледна към интеркома. Иска да се увери, че съм го включила, помисли си тя. В нея се надигна вик, пламенен и сърцераздирателен: „О, скъпи, защо не ми вярваш?“

Когато спря колата пред алеята на скромния си дом в Барнстабъл, Фред Хендин веднага разбра, че мъжът, паркирал на отсрещната страна на улицата, чака него.

Нат Куган го настигна пред вратата. Държеше в ръка полицейската си значка.

— Мистър Хендин?

Фред погледна към значката и отвърна:

— Предавам се. — Беглата му усмивка беше саркастична.

— Не продавам билети за бала на полицаите — спокойно отвърна Нат, преценявайки бързо човека, който стоеше пред него. Наближава четирийсетте, помисли си той. От норвежки или шведски произход. Мъжът беше почти среден на ръст, с яки плещи и русолява коса, която плачеше за ножица. Беше облечен в син работен комбинезон от дънков плат и с подгизнала от пот тениска.

Хендин пъхна ключа в ключалката.

— Заповядайте.

Движеше се и говореше внимателно, сякаш обмисляше предварително действията и думите си.

Стаята, в която влязоха, напомни на Нат за първата къща, която купиха, след като се ожениха с Деб. Състоеше се от малки помещения, но беше с добро разпределение и създаваше домашен уют, който страшно му допадаше.

Всекидневната на Фред Хендин може би някога е била обзаведена по каталог. Канапе и кресло с подвижна облегалка, тапицирани с изкуствена кожа, масички и барче с орехов фурнир, изкуствени цветя, протрит бежов килим, къси бежови пердета, които едва стигаха до первазите на прозорците.

Скъпият музикален шкаф от красиво черешово дърво изглеждаше не на място. Състоеше се от малък телевизор, видео и стереокасетофон и компактдисково устройство. Имаше няколко лавици с видеокасети. Нат невъзмутимо ги разгледа, а после подсвирна.

— Притежавате чудесна колекция от класически филми — изкоментира той и премина на аудиокасетите и компактдисковете. — Изглежда, сте любител на музиката от четирийсетте и петдесетте години. И ние с жена ми си падаме по нея.

— Мелодиите от джубоксовете — отвърна Хендин. — От години ги събирам.

На горните лавици бяха сложени пет-шест дървени макета на кораби.

— Ако съм много нахален, кажете — подхвърли Нат, пресегна се и взе внимателно в ръце една изящна шхуна. — Вие ли сте я правили?

— Аха. Дялкам, докато слушам музика. Хубаво хоби. И действа успокояващо. А вие с какво се занимавате, когато слушате музика?

Нат сложи макета на мястото му и се обърна към Хендин.

— Понякога поправям нещо в къщата или човъркам колата. Ако децата не са у дома и с жена ми имаме настроение, танцуваме.

— Хич не ме бива за това. Родил съм се с два леви крака. Ще си донеса една бира. Ще ми правите ли компания? Или предпочитате сода?

— Не, нищо, благодаря.

Докато Хендин излизаше от стаята, Нат го наблюдаваше. Интересен човек, помисли си той. Отново погледна към горните лавици на шкафа и се възхити от изящно оформените макети. Истински майстор, продължаваше да разсъждава Нат. Някак си не можеше да си представи този мъж и Тина като двойка.

Хендин се върна с кутии бира и сода.

— Ето содата, ако случайно промените решението си. — Той сложи кутията пред Нат. — И така, какво искате?

— Традиционна проверка. Може би сте чули или сте чели за смъртта на Вивиан Карпентър Коуви?

Хендин присви очи.

— Миналата година Скот Коуви ходеше с приятелката ми и вие искате да знаете дали връзката между тях продължава.

Нат сви рамене и отвърна:

— Явно не обичате предисловията, мистър Хендин.

— Фред.

— Добре, Фред.

— Двамата с Тина ще се женим. Запознахме се в началото на миналото лято, а после се появи Коуви. Не ми говорете за този сладкодумен, зализан красавец. Предупредих Тина, че си губи времето с него. Но вие го познавате, нали? Такива й ги приказваше, че няма да повярвате. Но тя налапа въдицата.

— А вие как се чувствахте?

— Зле. И колкото и да е странно, беше ми жал за Тина. Не е толкова издръжлива, колкото се опитва да се изкара.

Лъжете се, помисли си Нат.

— Стана така, както предполагах — продължи Хендин. — В края на лятото Коуви изчезна.

— И Тина дотича обратно при вас.

Хендин се усмихна.

— Точно това исках да стане. Тя е смело момиче. Отидох да я видя в ресторанта, където беше сервитьорка, и й казах, че знам за заминаването на Коуви. Заявих й също, че е гадно копеле. А тя ми отговори, че не е нужно да я съжалявам.