Мери Кларк - Къщата

В понеделник сутринта по време на закуска тя отново заговори за пръстена.

— Греъм, смятам, че Емили има добра идея за смарагда.

— Каква е тя, скъпа?

— Подсети ме, че е застрахован. Бихме могли да го обявим за изчезнал. Дали ще ни го изплатят?

— Сигурно. Но това би означавало парите да отидат у Скот като неин наследник.

— Знам. Но оценката му е двеста и петдесет хиляди долара. Не мислиш ли, че ако загатнем за подозренията, които имаме относно версията на Скот за изчезването на пръстена, застрахователната компания няма да извърши разследване?

— Както знаеш, Ан, детектив Куган вече се е заел с него.

— А нима ще му навредим с нещо, ако се намеси и застрахователната компания?

— Едва ли.

Ан кимна на икономката, която се приближи до масата с каничка кафе.

— Благодаря ви, мисис Дилън. Моля ви, сипете ми още малко. — Известно време отпиваше мълчаливо от кафето, а после продължи: — Емили ми припомни, че Виви се оплакваше, когато го сваляше да го почиства — нали си счупи този пръст, когато беше малка, и кокалчето се деформира. Но всъщност не я стягаше. Значи версията на Скот, че го е преместила на другата си ръка, не отговаря на истината. — Очите й се напълниха със сълзи и тя добави: — Баба ми разказваше разни истории за смарагдите. Според една от тях, ако човек загуби смарагд, ще го сполети беда. Според друга смарагдите винаги се връщат при собствениците си.

Джан Пейли прекара една спокойна неделя. За нея този ден беше най-трудният от седмицата. Пазеше прекалено много спомени за приятните неделни дни, в които двамата със съпруга си четяха вестниците, решаваха заедно кръстословиците, разхождаха се по плажа.

Живееше на Лоуър Роу в Брустър, в къщата, която бяха купили преди трийсет години. Възнамеряваха да я продадат, след като завършат ремонта на къщата „Помни“. Сега беше безкрайно доволна, че не се изнесоха преди смъртта на Том.

Олекваше й, когато дойдеше понеделникът и тя отново се залавяше за всекидневните си ангажименти. Неотдавна започна да помага на доброволни начала в Женската библиотека в Брустър. Ходеше там всеки понеделник следобед. За нея този вид работа беше приятно и полезно занимание и тя се чувстваше много добре в компанията на другите жени.

Днес, докато пътуваше с колата към библиотеката, си мислеше за Помили Никълс. Младата жена й хареса още при първата среща. Беше доволна от факта, защото намираше книгите й за изключително интересни. Радваше се също и от това, че следващата книга от поредицата за Дейвид щеше да бъде посветена на Кейп Код. В събота вечер, когато говориха с Помили за къщата „Помни“, Помили спомена, че вероятно ще използва капитан Андрю Фриман като прототип на малкото момче, израснало тук и впоследствие посветило живота си на мореплаването.

Чудеше се дали Помили е послушала съвета й да помоли Хенри Спрейг да й предостави архива на Фийби. Но докато се движеше по магистралата с трите платна, й хрумна и друга мисъл. В началото на осемнайсети век съществувала практика морските капитани да вземат съпругите и децата си на дългите пътешествия. Някои от тези жени си водили дневници, които сега бяха в Женската библиотека в Брустър. Все още не беше намерила време да ги прочете, но сега би било интересно да ги прегледа, за да види дали случайно не е останало нещо от съпругата на капитан Фриман.

Денят беше хубав, и както предполагаше, единствената кола на паркинга беше на Алана Мартин — другата жена, която също работеше в библиотеката на доброволни начала в понеделник. Ще имам много време за четене днес следобед, помисли си Джан.

— Тези момичета са обикаляли доста — промърмори тя на Алана един час по-късно, докато седеше на дългата маса с десетина дневника, натрупани около нея. — Една от тях пише, че била две години на борда на кораба. Ходила в Китай и в Индия, родила по време на буря в Атлантическия океан и се прибрала вкъщи освежена и спокойна, независимо от трудностите по време на плаването. Сега е ерата на реактивните самолети, но аз никога не съм била в Китай.

Дневниците бяха невероятно увлекателни, но в тях никъде не се споменаваше за съпругата на капитан Андрю Фриман. Накрая Джан се отказа и заяви:

— Сигурно съпругата на капитан Андрю Фриман никога не се е захващала с писане на дневник или ние просто не разполагаме с него.

Алана проверяваше лавиците, за книги, които не са на местата си. Спря и си свали очилата. Правеше го винаги когато се сещаше за нещо.