Мери Кларк - Къщата

Върху цялата витрина бяха окачени снимки на имотите, които се предлагаха в момента. Когато се обърна към вратата, за да влезе, погледът му се спря върху направената от въздуха снимка на къщата „Помни“. Хубава снимка, помисли си той. Със забележителна яснота бяха уловени панорамната гледка на къщата, океанът, пясъчният нанос, плажът, скалата, една рибарска лодка. Прочете картончето, закрепено за снимката: КЪЩА „ПОМНИ“. ПРОДАВА СЕ. Не се продава, каза си Адам.

Когато вратата се отвори, Елейн вдигна очи, стана от стола и тръгна към приемната.

— Адам, каква приятна изненада! — възкликна тя и го целуна по бузата.

Адам я последва в кабинета й и седна на удобния стол.

— Ей, какво се опитваш да направиш? Да продадеш моята къща под носа ми?

Тя повдигна вежди и отвърна:

— Не знаех, че имаш намерение да я купиш.

— Да речем, че е почти сигурно. Просто още не съм ти казал. Помили я харесва, но не ми се ще да я карам да взема прибързано решение. Предложението ти е в сила до септември, нали?

— Да. Бях убедена, че ще ти се прииска да я купиш.

— Защо тогава си окачила снимката й на прозореца?

Тя се засмя.

— Така печеля клиенти. Хората питат за нея, а аз им обяснявам, че имам купувач, когото изчаквам, и им предлагам други къщи.

— Винаги си била хитруша.

— Нямам избор. Горката ми майка трудно се задържаше на работа. Непрекъснато се скарваше с някого и я уволняваха.

В очите на Адам се появи топлота.

— Детството ти не беше леко, Лейн. Не обичам да прекалявам с комплиментите, но трябва да ти кажа, че напоследък изглеждаш великолепно.

Елейн направи гримаса.

— Започваш да се размекваш.

— Не — тихо отвърна Адам. — Просто може би леко се отпускам. Не знам дали съм показал колко съм ти благодарен за милото отношение към мен миналата година.

— След смъртта на Боби, когато с Помили възнамерявахте да се разделите, ти беше в доста тежко състояние. Бях доволна, че мога да съм ти полезна.

— А сега отново ще те помоля за помощ.

— Случило ли се е нещо?

— Не, нищо особено. Просто ми се налага да ходя до Ню Йорк по-често, отколкото предполагах. Притеснявам се да оставям Помили сама. Мисля, че пристъпите на посттравматичния стрес продължават, макар тя да не признава. Сигурно е решила, че ще се справи сама, и вероятно е права.

— Дали няма да е по-добре, ако Ейми остава да преспива при нея?

— Помили не иска. Мисълта ми беше, че вечерите, когато не съм тук, Ейми би могла да се грижи за Хана, а вие с Джон да вечеряте навън с жена ми. Когато съм на Кейп Код, за нас е от полза да прекарваме повечето време заедно. Все още сме… Всъщност това е без значение.

— Какво има, Адам?

— Нищо.

Елейн знаеше, че е безсмислено да го кара насила да говори, ето защо попита:

— Кога заминаваш за Ню Йорк?

— Утре следобед.

— Довечера ще се обадя у вас, ще ви поканя да излезем да вечеряме заедно, а после ще настоявам Помили да се съгласи да дойде сама.

— И аз ще се опитам да я убедя — усмихна се Адам. — Вече съм по-спокоен. Между другото, днес закусвах със Скот Коуви.

— И? — Елейн отвори широко очи.

— Не мога да ти кажа нищо. Тайна е.

— Винаги съм в неведение — въздъхна тя. — О, сетих се нещо. Ще ти съобщя страхотна новина. Загради в календара съботата след Деня на благодарността. Тогава ще бъде сватбата ни с Джон.

— Чудесно! Кога уточнихте датата?

— Снощи. Събрахме се на барбекю. Скот Коуви също дойде. Разказал на Ейми за мащехата си. Когато се прибрали, Ейми споделила с баща си, че се радва за нас. Джон ми се обади в полунощ. Скот й е повлиял.

— Продължавай да ми говориш, че Коуви е добър човек — заяви Адам и се изправи. — Тръгвам.

В приемната Адам прегърна Елейн.

— Дали Джон би се разсърдил, ако продължавам да те занимавам с проблемите си, дори и след като се ожените?

— Не, разбира се.

На вратата Адам я целуна по бузата.

— Преди не беше толкова скромен — засмя се тя. После изведнъж се обърна и притисна устните си в неговите.

Адам отстъпи назад и поклати глава.

— Това се нарича дълготрайна памет, Лейн.

Закуската на практика беше свършила. Имаше само няколко посетители, които бавно си допиваха кафето. Управителят каза на Тина да седне на една от масите в дъното на залата, за да разговаря с детектива. Тина донесе кафе за двамата и запали цигара.

— Опитвам се да откажа пушенето — заяви тя на Нат, след като пое дима. — Само от време на време не мога да се въздържа.

— Например, когато сте нервна — отвърна Нат.