Мери Кларк - Къщата

— Имала е предвид, че все още се вижда с него?

— Нищо подобно. Имаше предвид, че няма намерение да ми изказва благодарност. Срещахме се понякога през зимата. Ходеше с много други мъже. После през пролетта стигна до извода, че не съм чак толкова лош.

— Уведоми ли ви, че е потърсила Скот Коуви, когато той се върна?

Челото на Хендин се покри с дълбоки бръчки.

— Не веднага. Каза ми преди няколко седмици. Трябва да разберете, че Тина не е жена, която прощава лесно. Беше адски наранена и трябваше да си излее болката. — Той посочи с ръка. — Виждате ли тази стая, тази къща? Беше на майка ми. Преместих се тук преди няколко години, след като тя почина. Хендин отпи голяма глътка бира и продължи: — Когато с Тина започнахме да говорим за брак, тя ми заяви, че в никакъв случай няма да живее с всичките тези боклуци. А аз не промених нищо, само купих шкафа и наредих филмите и касетите си. Тина иска по-голяма къща. Всъщност мисълта ми беше, че тя винаги говори без заобикалки.

Нат си погледна бележките.

— Тина живее в апартамент под наем в Ярмът.

— Аха, в покрайнините му, само на няколко мили оттук. И за двамата е удобно.

— Защо е напуснала „Даниъл Уебстър“ и е отишла да работи в Чатам? През лятото, когато движението е натоварено, за да стигне дотам, са й нужни четирийсет минути.

— Работното време в „Уейсайд“ й харесва повече. А и бакшишите са по-големи. Чуйте, Куган, оставете Тина на мира.

Хендин сложи кутията от бира на масата и се изправи. Явно не желаеше повече да обсъжда Тина.

Нат потъна още по-дълбоко в креслото и главата му опря в острите ръбове на изкуствената кожа, там, където беше скъсана.

— Значи вие не се притеснявате, че Тина е посетила Скот Коуви след смъртта на жена му?

Точно попадение, помисли си Нат, докато наблюдаваше помръкващото лице на Хендин. Лека червенина изби по лицето му и подчерта още повече изпъкналите му скули.

— Мисля, че говорихме достатъчно за това — с равен глас заяви Фред Хендин.

Денят беше невероятно приятен. Както понякога се случваше, по необясними причини Фийби имаше кратки моменти на просветление.

Попита за децата и Хенри веднага им се обади. Слушайки по другия апарат, той почувства радостта в гласа на Ричард и Джоун, докато приказваха с майка си. В продължение на няколко минути разговорът вървеше нормално. После тя попита:

— А как са…

Хенри схвана защо Фийби замълча. Не можеше да се сети за имената на внуците си. Веднага й подсказа.

— Знам ги. — В гласа й се усети раздразнение. — Добре поне, че не започна с думите: „Помниш ли…“ — Въздишката й означаваше гневен упрек.

— Татко… — Джоун беше готова да избухне в сълзи.

— Всичко е наред — прекъсна я предпазливо Хенри.

Чу се изщракване — Фийби бе затворила телефона. Приятният момент, в който той за малко си отдъхна, беше отминал. Продължи да говори с децата си, колкото да им каже, че в дома се освобождава място на първи септември.

— Запази го за мама — твърдо заяви Ричард. — Ще дойдем за Празника на труда.

— И ние — добави Джоун.

— Добри деца сте — отвърна Хенри и се опита да овладее гласа си, защото почувства как гърлото му пресъхна.

— Искам да съм с някой, който все още ме възприема като дете — отвърна дъщеря му и гласът й секна.

— Ще се видим след няколко седмици, татко — обеща Ричард. — Не падай духом.

Хенри говореше от телефона в спалнята, а Фийби — от стария си кабинет. След като свърши, той бързо се отправи към фоайето, понеже непрекъснато се страхуваше, че за секунда Фийби може да изчезне. Но тя седеше на бюрото, където беше прекарала толкова много плодотворни часове.

Най-долното чекмедже, в което стояха папките, беше отворено и Фийби го гледаше втренчено. Косата й, която преди носеше на красив кок, а сега Хенри се опитваше да закрепи с фиби, беше увиснала. Когато го чу, че влиза, тя се обърна.

— Архивът ми. — Фийби посочи към празното чекмедже. — Къде е?

Дори и сега не й спести истината.

— Дадох всичко за известно време на съпругата на Адам. Иска да прегледа папките във връзка с книгата, която пише. Ще ти изкаже благодарности в нея, Фийби.

— Съпругата на Адам — раздразненото изражение, което за миг се появи на лицето й, се превърна в гримаса на недоумение.

— Тя идва у нас вчера. Двамата с Адам живеят в къщата „Помни“. Помили ще пише книга за времето, когато е била построена, и ще използва историята за капитан Фриман.

— Крайно време е някой да изчисти петното от името на Мехитабел — отвърна Фийби, а очите й гледаха замечтано. — Точно това исках да направя. Някой би трябвало да извърши разследване на Тобаяс Найт. — Затвори с трясък чекмеджето и каза: — Гладна съм. Постоянно съм гладна.