Мери Кларк - Вик в нощта

Откакто изгубиха Нана, Джени вземаше децата от детската градина, изтикваше ги в апартамента, хвърляше играчките им пред тях и бързаше да приготви вечерята.

Докато обличаше палтото си, един от известните колекционери я заприказва. Едва в пет и двадесет и пет тя успя да се измъкне. Поколеба се да се обади на Ерих Крюгер, да му пожелае приятна вечер, но видя, че той все така задълбочено разговаря с Алисън Спенсър. И какво го засяга, че тя си отива? Отново я връхлетя чувството на потиснатост. Напусна тихо галерията през служебния вход.

Истински ад за минувачите бе поледицата по тротоарите на американските авенюта: Пето, „Медисън“, „Парк“, „Лексингтън“, Второ, Трето… и дълги, безкрайно дълги жилищни блокове. Който твърди, че Манхатън е само един тесен остров, той никога не го е прекосявал по заледения паваж. Автобусите се движеха толкова бавно, че тя щеше да стигне по-бързо пеша.

Дневната детска градина се намираше на 49-а улица, близо до Второ авеню. Точно в шест без четвърт Джени се озова пред апартамента на мисис Къртис и натисна звънеца. Със скръстени ръце и стиснати устни, очертали тънък процеп през отблъскващото й лице, мисис Къртис изглеждаше направо разярена.

— Мисис Макпартланд! Днешният ден беше кошмарен! — заяви неумолимо строгата дама. — Тина не спря да плаче. Казахте, че Бет не се напишквала. Нищо подобно!

— Казах, че ползва тоалетната сама — запротестира Джени. — Може би децата още не са свикнали.

— И няма да имат тази възможност! Вашите деца са прекалено разглезени. Поставете се на мое място! Целият ми ден е зает с едно тригодишно дете, което се напикава, и с едно двегодишно, което хленчи непрекъснато!

— Мамооо…

Джени обърна гръб на мисис Къртис. В тъмното фоайе, наречено от дамата „място за игра“, върху разнебитена кушетка седяха Бет и Тина, навлечени с дебелите си горни дрехи. Колко ли време са прекарали така?! Тласната от внезапно връхлетяла я нежност, Джени побърза да ги поздрави.

— Здравей, Мишле! И ти, Звънчето ми!

Бузите на Тина бяха мокри от сълзи. Тя я погали с ръка и повдигна нагоре разпилените по челцето й къдрици. Двете бяха наследили лешниковите очи на баща си, неговите дълги мигли и цвета на косата му.

— Наказаха я днес — доложи Бет, сочейки с пръст Тина. — И тя плака, плака.

Тина нацупи устни и протегна ръце към Джени.

— И вие отново закъсняхте — обвиняваше мисис Къртис.

— Извинете — разсеяно отговори Джени.

Очите на Тина бяха потъмнели, а бузите — зачервени. Дано не се е простудила. Ах, това проклето място. Не трябваше кракът й да стъпва тук!

Джени прегърна Тина. Изплашена да не я оставят, Бет бързо се свлече от кушетката.

— Момичетата могат да останат при мен до петък. Правя ви услуга — заяви строгата дама. — Но последна!

Без да се сбогува с нея, Джени отвори вратата.

Студеният вятър я блъсна в лицето.

Навън се бе стъмнило, вятърът се бе усилил. Тина сгуши глава в шията на Джени. Бет се опитваше да скрие личицето си в палтото на майка си.

— Само веднъж се напишках — заоправдава се малката.

— На мама Мишлето! Дръж се здраво. Ей сегичка ще се пъхнем на топло в хубавото автобусче.

Но и трите автобуса префучаха покрай тях претъпкани. Накрая Джени реши да тръгнат пеша. Едва удържаше Тина на ръце. Ако искаше да продължи да я носи, трябваше да влачи Бет. Като стигна края на двата блока, Джени се наведе и прегърна Бет с другата ръка.

— Мамо, аз мога да вървя — запротестира детето. — Голяма съм вече.

— Зная, че си голяма — увери я Джени. — Така ще ми е по-лесно. Дръжте се здраво. Маратонът започва!

До центъра на града оставаха още десет пресечки, оттам до къщата им — две. „Децата не ми тежат — мислеше си тя. — Мои са. Но къде ще се намери подслон за тях от следващия понеделник? Ох, Нана, Нана, толкова ни липсваш сега!“ За повече отпуск не смееше и да си помисли. „Дали Ерих Крюгер е поканил на вечеря Алисън Спенсър?“ — питаше се Джени.

Някой вървеше след нея. Настигна я. Тя се обърна и се стъписа. Беше Ерих Крюгер. Той посегна и взе Бет от ръцете й. Устните на малката ту се отваряха, ту се затваряха от изненада и уплаха. Той усети, че детето ще се дръпне от него, и побърза да се усмихне.

— Ако те нося, ще стигнем по-бързичко у дома. Искаш ли да се надпреварваме с Тина и мама, а? — попита я някак заговорнически Ерих.

— Но… — отвори уста Бет.

— Джени, ще ми помогнеш ли? Бих взел и другата, но сигурно и тя няма да се съгласи.