Нелсън Демил - Играта на лъва

Асад Халил излезе на Околовръстната магистрала и в 10:15 вече се отдалечаваше от Вашингтон по междущатско шосе 95. Знаеше, че до целта му няма повече пътни такси.

Докато шофираше, бръкна в калъфката от възглавница и извади парите, които беше взел от спалнята на генерала, от портфейла му и от чантичката на жена му. Бяха близо двеста долара. Заедно с онези от офиса на мотела ставаха четиристотин и четиридесет. Портфейлът на Джамал Джабар бе съдържал по-малко от сто долара. Бързо пресметна наум и получи сумата 1100 долара. Със сигурност щяха Да му стигнат за следващите няколко дни.

Стигна до един мост над малка река, спря в крайното дясно платно и включи аварийните светлини. Слезе от колата и взе със себе си калъфката, в която бяха пистолетът на генерала и ценностите от дома му. Отиде до парапета, озърна се, погледна към реката, за да се увери, че няма лодки, и хвърли вързопа във водата.

Върна се в автомобила и продължи. С удоволствие би задържал някои сувенири от пребиваването си в Америка, особено пръстена на Уейклиф и снимките на децата му. От предишните си преживявания в Европа обаче знаеше, че е възможно да го спрат и да го претърсят. Нямаше намерение да го допусне, ала всичко се случваше и трябваше да е подготвен.

Отби на първия изход, който видя, и се спусна по рампата, край която имаше три бензиностанции. Спря на онази, която беше на са-мообслужване. Бяха му казали, че тук е също като в Европа и може да използва кредитна карта, ала не искаше да оставя следи още в началото на акцията си, затова реши да плати в брой.

Зареди резервоара, отиде до стъклената каса и пъхна през малкия отвор две двайсет доларови банкноти. Мъжът го изгледа недружелюбно и му върна рестото.

Асад продължи на юг по шосе 95.

Пътуваше в щата Вирджиния. Тук дърветата се бяха разлистили повече, отколкото в Ню Йорк и Ню Джърси. Външният дигитален термометър показваше седемдесет и шест градуса по Фаренхайт. Той натисна бутона на пулта и видя, че температурата е двайсет и пет градуса по Целзий. Приятно време, помисли си Халил, но прекалено влажно.

Внимаваше да шофира със същата скорост като останалите по пътя — сто и двадесет километра в час, много по-бързо, отколкото на север от Вашингтон, и с петнадесет километра в час повече от позволеното. Един от разузнавачите в Триполи, Борис, руснакът от КГБ, живял пет години в Америка, му беше казал: „Полицията в южните щати спира коли с регистрационни номера от Севера. Особено от Ню Йорк.“

Халил го попита защо и Борис му отвърна: „Северът и Югът са водили гражданска война, в която Югът бил победен. Поради тази причина все още се отнасят много враждебно едни към други.“

„Кога е била тази гражданска война?“

„Преди повече от сто години.“ — Руснакът накратко му разказа за войната и прибави: — „Американците прощават на другите си врагове за десет години, но не и на своите. Най-добре ще е да пътуваш по между щатското шосе. По него се движат много автомобили от Севера, които отиват на почивка във Флорида. Така няма да привлечеш излишно внимание. В Ню Йорк живеят много евреи и поради тази причина полицията на Юг може да спре кола с нюйоркски номер. Той се засмя. — В такъв случай им кажи, че и ти не обичаш чифутите.“

Очевидно в Триполи знаеха за този район по-малко, отколкото за територията между Ню Йорк и Вашингтон. Тук можеше да има проблеми. Халил се замисли за служителя от бензиностанцията, за регистрационните си номера и за вида си. Борис също му беше качал: „На Юг не живеят толкова много хора от различни раси — предимно чернокожи африканци или европейци. Ти ще се отличаваш от тях. Но когато стигнеш до Флорида, няма от какво да се боиш. Там има представители на всички раси. Може да те помислят за латиноамериканец, но мнозина във Флорида говорят испански. Затова, ако се наложи, кажи, че си бразилец. В Бразилия говорят на португалски, а почти никой в Америка не знае този език. Но пред полицията се представяй като египтянин, точно както пише в паспорта ти.“

В Европа имаше много чужденци, бизнесмени и местни жители от арабски произход, но в Америка извън района на Ню Йорк видът му можеше да привлече вниманието въпреки уверенията на Малик.

Двамата бяха обсъдили този въпрос.

„Не се притеснявай от онзи тъп руснак — каза му неговият наставник. — В Америка само трябва да се усмихваш, да не изглеждаш подозрително, да си държиш ръцете извън джобовете, да носиш американски вестник или списание, да даваш петнайсет процента бакшиш, да не стоиш прекалено близо, когато разговаряш, да се къпеш често и да пожелаваш на всеки приятен ден.“