Нелсън Демил - Играта на лъва

А ако Южният небостъргач се беше срутил върху Северния, щяха да загинат още четирийсет-петдесет хиляди.

Сградата обаче бе издържала и жертвите бяха шест, плюс над хиляда ранени. Терористичният акт, който можеше да доведе до най-мащабната кланица след Втората световна война, изигра ролята на предупредителна сирена. Америка се беше превърнала във фронтова линия.

Хрумна ми, че господин Кьоних е можел да пренареди мебелите си или да постави щори на прозорците, но фактът, че бе предпочел да гледа тези сгради всеки работен ден, бе много показателен. Не знам дали псуваше пропуските в охраната, довели до онази трагедия, или благодареше на Господ, че е пощадил сто хиляди души. Сигурно и двете. И тези небостъргачи, наред със Статуята на свободата, Уол Стрийт и всичко останало навярно всяка нощ го измъчваха насън.

По време на експлозията през 1993 — та крал Джак не беше ръководил АСЧ, ала сега командваше парада и може би нямаше да е зле в понеделник сутрин да обърне бюрото си към летище „Кенеди“. На върха наистина е самотно, но пък гледката обикновено е прекрасна. За Джак Кьоних обаче от това място нямаше прекрасни гледки.

В този момент обектът на мислите ми влезе в кабинета си и ме завари да зяпам Световния търговски център.

— Още ли са си на мястото, професоре? — попита ме той.

Явно добре помнеше нахалните си подчинени.

— Да, господине — отвърнах аз.

— Е, това е добра новина. — Кьоних ни даде знак да седнем. Наш и Кейт се настаниха на дивана, а аз на един от трите фотьойла.

Шефът остана прав. Беше висок петдесетинагодишен мъж с къса стоманеносива коса, стоманеносиви очи, стоманеносива съботна четина по брадичката, стоманена долна челюст и стоеше така, все едно има в гъза си стоманен прът, който се кани да напъха в нечий друг задник. Общо взето, нямаше много добродушен вид и бе в обяснимо мрачно настроение.

Господин Кьоних носеше небрежен спортен панталон, синя спортна риза и леки мокасини, но нищо в него не изглеждаше небрежно, спортно или леко.

Хал Робъртс влезе и седна на втория фотьойл срещу мен. Джак Кьоних като че ли нямаше намерение нито да седне, нито да се отпусне.

Господин Робъртс носеше продълговат бележник и молив. Реших, че сигурно ще си записва поръчките ни за напитки, но бях прекалено голям оптимист.

Крал Джак започна без предисловия.

— Някой от вас може ли да ми обясни как закопчан в белезници и охраняван терорист е успял да убие триста души на борда на американски пътнически самолет, включително двамата си въоръжени придружители, двама федерални маршали и служител от отдел „Произшествия“ на Транспортна полиция, а после да проникне в секретна охранявана федерална служба, където да очисти секретарка от Антитерористичната спецчаст, дежурен агент от ФБР и полицай от нюйоркското управление? — Той ни изгледа поред. — Някой би ли се опитал да ми го обясни?

Ако бях на Полис Плаза вместо на Федерал Плаза, щях да отговоря на такъв саркастичен въпрос с нещо от рода на „Можете ли да си представите колко по-ужасно щеше да е, ако престъпникът не е бил с белезници?“ Но сега не беше нито времето, нито мястото за шегички. Бяха убити много невинни хора и живите бяха длъжни да обяснят причините. Въпреки това крал Джак не започваше добре с поданиците си.

Излишно е да споменавам, че никой не отговори на въпроса, който изглеждаше, пък и си беше реторичен. Винаги е най-добре да оставиш шефа си да побеснее малко. За негова чест, той бесня само още една-две минути, после седна и се втренчи през прозореца. Погледът му бе насочен към финансовия квартал, тъй че нямаше мрачни асоциации с летището, освен ако случайно не притежаваше акции на „Трансконтинентал“.

Между другото, Джак Кьоних беше от ФБР и съм убеден, че Тед Наш не обичаше други феберейци да му говорят така. Като полуцивилен, аз също не си падах по този стил, но Кьоних бе шефът и всички бяхме от спецчастта. От екипа. Кейт беше от същата федерална институция и имаше опасност за кариерата й, както и за тази на Джордж Фостър, но той бе избрал леката работа и бе останал при труповете.

Крал Джак явно се опитваше да се овладее. Накрая погледна Тед Наш.

— Съжалявам за Питър Горман. Познаваше ли го?

Наш кимна.

Кьоних се обърна към Кейт.

— С Фил Хъндри бяхте приятели.

— Да.

Дойде моят ред.

— Сигурен съм, че сте губили приятели от службата — каза той.

— Знаете колко е тежко.

— Да. С Ник Монти бяхме станали приятели.

Джак Кьоних пак се втренчи в празното пространство. Мислеше за много неща, убеден съм. Беше време за почтително мълчание, което продължи около минута, но всички знаехме, че трябва да се залавяме за работа.