Нелсън Демил - Играта на лъва

— Добре — рече той накрая, — значи сте разбрали, че не всичко върви според плана, когато Тед се е обадил на главния диспечер Ставрос.

Кейт кимна.

— Тогава Джон поиска да отиде при самолета, но ние с Тед и Джордж…

— Вече ми го каза. — На мен ми се щеше да го чуя повторно, но Кьоних зададе на Тед Наш интересен директен въпрос: — Очакваше ли проблем в този случай?

— Не.

Аз не смятах така, въпреки бръщолевенията на Тед за това, че тук се казвала само истината. Тия типове от ЦРУ дотолкова са затънали в измами, заблуди, двойни и тройни игри, параноя и прочее, че човек никога не може да е сигурен какво знаят, кога са го научили и какво си измислят. Това не ги причислява към лошите и всъщност не можеш да не се възхищаваш на страхотните им изпълнения. Искам да кажа, че са в състояние да излъжат дори свещеник в изповедалнята. Но като оставиш възхищението настрани, не е лесно да работиш с тях, ако не си от техните.

Във всеки случай с въпроса си Джак Кьоних бе повдигнал тази тема, но сега се обърна към мен:

— Между другото, макар че инициативността ви е достойна за уважение, когато сте се качили на онази кола и сте пресекли пистите, вие сте излъгали началниците си и сте нарушили всички правила. Ще оставя случая без последствия, но това да не се повтаря.

Малко се ядосах и отвърнах:

— Ако се бяхме размърдали десетина минути по-рано, навярно сега Халил щеше да е в затвора, обвинен в убийство. Ако бяхте наредили на Хъндри и Горман да се обаждат и докладват по клетъчните си телефони, мълчанието им щеше да ни покаже, че има проблем. Ако имахме пряка връзка с Центъра за контрол на въздушния трафик, щяха да ни съобщят, че от часове няма радиоконтакт със самолета. Ако не бяхте посрещнали онзи идиот през февруари с отвори обятия, днес нямаше да се случи такова нещо. — Изправих се и заявих: — Прибирам се вкъщи, освен ако не се нуждаете от мен за нещо важно.

Когато използвах този номер пред бившите си шефове, някой ми отвръщаше: „Гледай на излизане вратата да не те удари по задника“. Но господин Кьоних тихо отговори:

— Нужен сте ни за нещо важно. Седнете, моля.

Добре, седнах. Ако бях в отдел „Убийства“, в този момент някой от шефовете щеше да си отвори бюрото и да извади бутилка водка, за да успокои топката. Само че не очаквах да нарушат правилника на място, в което окачват по коридорите предупредителни надписи за пиене, пушене, сексуален тормоз и тежки престъпления.

Както и да е, известно време всички поседяхме потънали, струва ми се, в дзен медитация, за да успокоим нервите си без алкохол.

Господин Кьоних продължи с дневния ред и ме попита:

— Обадили сте се на Джордж Фостър по мобифона на Кейт и сте му казали да обяви общоградско издирване, така ли?

— Точно така.

Той изреди последователността и съдържанието на разговорите ми с Фостър, после каза:

— Значи сте се върнали на втората палуба и сте видели, че палците на Фил и Питър са отрязани. И сте разбрали какво означава това.

— Какво друго можеше да означава?

— Да. Поздравявам ви с тази невероятна детективска дедукция… искам да кажа… да се върнете и да им проверите… палците. — Кьоних ме погледна и попита: — Как стигнахте до тази идея, господин Кори?

— Нямам представа. Понякога ми щукват разни неща.

— Наистина ли? Винаги ли действате на основата на нещо, което просто ви е щукнало?

— Ами, ако е достатъчно странно, да. Нали разбирате, като отрязаните палци.

— Ясно. След това сте позвънили в „Конквистадор“ и Нанси Тейт не ви е отговорила.

— Струва ми се, че вече приказвахме за това.

Кьоних не ми обърна внимание.

— Всъщност тя вече е била мъртва.

— Да. Точно затова не ми отговори.

— Ник Монти също вече е бил мъртъв.

— По това време сигурно е умирал. Когато те прострелят в гърдите, не умираш веднага.

— Къде ви раниха? — ненадейно попита Кьоних.

— На Западна Сто и втора улица.

— Искам да кажа, на кое място от тялото.

Знаех какво иска да каже, само че не обичам да обсъждам анатомията си в смесена компания.

— Не получих сериозни мозъчни увреждания.

Той като че ли не беше убеден, но промени темата и се обърна към Тед.

— Имаш ли какво да прибавиш?

— Не.

— Смяташ ли, че Джон и Кейт са пропуснали някаква възможност?

Тед Наш обмисли този многозначителен въпрос.

— Мисля, че всички подценихме Асад Халил.

Кьоних кимна.

— Съгласен съм. Но повече няма да допуснем тази грешка.

— Трябва да престанем да смятаме тези хора за идиоти — прибави Наш. — Това ще ни донесе много неприятности.