Нелсън Демил - Играта на лъва

Във всеки случай се чудех дали тази вечер ще видя капитан Стайн. Надявах се — имахме нужда от още едно ченге в стаята.

Кейт и Тед без коментар оставиха куфарчетата на Фил и Питър на кръглата маса. Спомних си няколко случая, в които ми се бе налагало да взимам служебната карта и пистолета на хора, които съм познавал, и да ги връщам в участъка. По същия начин древните воини са носили у дома мечовете и щитовете на своите загинали другари. Сега обаче оръжията липсваха. Отворих куфарчетата, за да проверя дали са изключени мобифоните. Смущаващо е, когато иззвъни телефонът на мъртвец.

Както и да е, що се отнася до Джак Кьоних, откакто ме назначиха на работа, го бях виждал само веднъж, и тогава ми се стори интелигентен, тих и затворен човек. Носеше му се славата, че бил жилаво и адски язвително копеле, на което страшно се възхищавах. По повод на лекциите ми в „Джон Джей“ ми беше казал: „Онези, които могат, работят, които не могат — преподават“. На което отвърнах: „Онези, които са били надупчени с три куршума по време на служба, не са длъжни да обясняват защо се занимават с друго“. След кратко ледено мълчание той се усмихна и рече: „Добре дошъл в Антитерористичната спецчаст“.

Въпреки усмивката и приветствието останах с впечатление, че съм го ядосал. Може пък да бе забравил за случая.

Докато стояхме на синия плюшен килим, погледнах Кейт. Стори ми се малко обезпокоена. Тед Наш, разбира се, не наричаше Джак… „главен специален агент“. Господин ЦРУ си имаше свои шефове, които се помещаваха оттатък улицата на Бродуей 290, и бих дал месечната си заплата, за да го видя на техния килим. Само че това никога нямаше да се случи.

Между другото, някои отдели на АСЧ също са на номер двеста и деветдесет, по-нова и по-хубава сграда от Федерал Плаза. Носи се слух, че разделянето на силите не е в резултат от недостига на място, а грижливо планирана стратегия в случай, че някой реши да изпита познанията си по химия върху федерално учреждение. Аз лично смятам, че става дума просто за административна грешка и бюрократично маневриране, но такива организации строго засекретяват обясненията за обикновената глупост.

Ако се чудите защо Тед, Кейт и Джон не разговаряха, трябва да ви кажа, че кабинетът се подслушваше. Когато двама или повече души бъдат оставени сами в чужд офис, имай едно наум, че си в ефир. Проба, едно, две, три. Аз обаче казах за протокола: — Хубав кабинет. Господин Кьоних наистина има вкус. Тед и Кейт не ми обърнаха внимание.

Погледнах си часовника. Наближаваше 19:00 и подозирах, че господин Кьоних не е особено щастлив от необходимостта да се върне в службата в събота вечер. Аз също не бях много въодушевен от тази идея, но антитероризмът си е денонощна работа. Както казвахме в отдел „Убийства“: „когато свърши работното време на убийците, започва нашето“.

Отидох до прозореца и погледнах на изток. Тази част от южен Манхатън е бъкана от съдилища, а още по на изток е Полис Плаза 1, бившето ми работно място. По-нататък е Бруклинският мост, по който бяхме дошли и който минава над самата Ист Ривър, разделяща Манхатън от Лонг Айланд.

Не можех да видя летище „Кенеди“, но различавах сиянието на светлините му и забелязах нещо като наниз от ярки звезди в небето над Атлантическия океан, като ново съзвездие, което всъщност бе кацащ самолет. Очевидно пак бяха отворили пистите.

В пристанището се намираше Елис Айланд, през който бяха минали милиони емигранти, включително моите ирландски предци. А в средата на залива на юг от него се извисяваше Статуята на свободата, високо вдигнала факела си, за да приветства света. Тя фигурираше в списъка с цели на почти всеки терорист, но все още си стоеше на мястото. Дотук добре.

Общо взето, вечерната гледка беше страхотна — градът, осветените мостове, реката, ясното априлско небе и големият полумесец на луната, който се издигаше на изток над Бруклин.

Обърнах се и погледнах на югозапад през големия прозорец на ъгловия офис. Над всичко доминираха двата небостъргача на Световния търговски център, устремили се на половин километър в небето, сто и десет етажа стъкло, бетон и стомана.

Намираха се на около осемстотин метра от Федерал Плаза, но бяха толкова грамадни, че изглеждаха оттатък улицата. Наричаха ги „Северен и Южен небостъргач“, но на 26 февруари 1993 година, петък, в 12:17:36 Южният за малко да стане известен като „Липсващият небостъргач“.

Бюрото на господин Кьоних бе разположено така, че всеки път щом погледне през прозореца, да вижда Световния търговски център и да си мисли какво са се опитвали да постигнат някои арабски господа, когато са оставили натъпкан с експлозив бус в подземния паркинг — а именно разрушаването на Южния небостъргач и смъртта на над петдесет хиляди души.