Нелсън Демил - Играта на лъва

Халил прерови портфейла и откри петстотин долара, не прекалено много, за да привлече внимание, но напълно достатъчно за нуждите му. Имаше и египетски пари, египетска лична карта, египетска кредитна карта на името на Бакр, както и карта на „Американ Експрес“.

Във вътрешния си джоб намери и международна шофьорска книжка със снимка, подобна на онази в паспорта.

Джабар го погледна в огледалото.

— Всичко наред ли е, господине?

— Надявам се, че няма да се наложи да открия нещо не наред — отвърна Асад.

Двамата отново се засмяха.

Халил прибра всичко в джоба си. Ако ги спряха, навярно щеше да заблуди обикновен полицай. Но трябваше ли да се прави на актьор само защото беше дегизиран? Въпреки онова, което му бяха казали в Либия, първата му реакция щеше да е да извади пистолетите си и да убие всеки, който представлява заплаха за него.

Той отвори черния сак, който Джабар бе оставил на задната седалка. Вътре имаше тоалетни принадлежности, бельо, няколко вратовръзки, спортна риза, химикалка и празен бележник, американски монети, евтин туристически фотоапарат, две пластмасови бутилки минерална вода и малък Коран, отпечатан в Кайро.

Нямаше нищо, което да го компрометира. Носеше в главата си всичко, от което се нуждаеше. Единственото, което можеше да провали Хефни Бадр, бяха глоковете на двамата федерални агенти. В Триполи му бяха казали да се избави от тях колкото може по-скоро. Шофьорът на таксито щял да му даде друг пистолет. „Ако ме спрат — беше отвърнал Халил, — няма да има значение какъв пистолет нося. Искам да използвам оръжията на враговете, докато не изпълня задачата си или не умра.“ Те не бяха възразили. А в черния сак нямаше пистолет.

Все пак две неща можеха да го уличат. Първото бе тубичка паста за зъби, която всъщност беше лепило за мустаците. Второто беше пудра за крака, египетска марка, всъщност сива боя. Халил развъртя капачката, поръси главата си и се погледна в ръчното огледалце от несесера. Резултатът бе удивителен — гарвановочерната му коса изглеждаше прошарена с бяло. Той се среса на път, сложи си очилата и попита Джабар:

— Е, какво мислиш?

Шофьорът вдигна очи към огледалото.

— Какво е станало с пътника, когото взех на летището? Какво направихте с него, господин Бадр?

Двамата се засмяха, но Джабар се напрегна. „Защо ми трябваше да му показвам, че знам фалшивото му име?“ — помисли си той, погледна в огледалото и видя, че тъмните очи на мъжа са впити в него.

Халил се обърна към прозореца. Все още бяха в район, който не изглеждаше особено благоденстващ, но по улиците бяха паркирани хубави коли, което го изненада.

— Това е магистралата, по която трябва да тръгнете — каза шофьорът. — Ще платите на автомата.

— Знаеш ли какво се случи днес на летището? — попита Халил.

— На кое летище, господине?

— На онова, от което идваме.

— Не, нямам представа.

— Е, тогава ще чуеш по радиото.

Джабар не отговори.

Асад отвори една от бутилките минерална вода, насили се да я изпие почти до дъно, после изля остатъка на пода. Влязоха в огромен паркинг.

— Хората оставят колите си тук и взимат автобус за града — поясни шофьорът. — Но днес е събота и няма много автомобили.

Халил се огледа. Не се виждаше жива душа. Джабар паркира и попита:

— Виждате ли черната кола точно пред нас?

Асад проследи погледа му.

— Да.

— Ето ключовете. — Без да се обръща, шофьорът му ги подаде. — Документите за наема са в жабката. Наета е за една седмица на името от паспорта ви от летището в Нюарк, Ню Джърси, но регистрационните номера са нюйоркски. Това е всичко, което ми наредиха да ви кажа. Ако искате, мога да ви заведа до магистралата.

— Не е необходимо.

— Аллах да ви благослови. Дано се върнете невредим в родината.

Халил вече стискаше глока в ръката си. Пъхна дулото в празната пластмасова бутилка, притисна дъното й към гърба на предната седалка и стреля в горната част на гърба на Джамал Джабар, така че ако не улучи гръбначния стълб, куршумът да проникне в сърцето. Бутилката заглуши изстрела.

Тялото на шофьора полетя напред, но предпазният колан го задържа изправено.

Във въздуха се разнесе мирис на кордит и Асад с наслада го вдиша.

— Благодаря за водата — каза той. Помисли си дали да не стреля още веднъж, но видя, че Джабар започва да потръпва по начин, който не можеше да се имитира. Докато го чакаше да умре, Халил намери празната гилза, сложи я в джоба си и прибра пластмасовата бутилка в сака.