Нелсън Демил - Играта на лъва

— Устата ми пресъхна.

— Хм.

— И ми се гади.

Опа.

— Като сутрешно…

— Престани с шегите, Джон. Това не е обикновено… гадене. Разбираш ли какво е направил той?

— Те играят груба и опасна игра, Кейт. Не съдете, за да не бъдете съдени 20 20 Матей 7:1. — Б. пр. .

— Бяха убити хора.

— Сега не ми се говори за това. Става ли?

Тя поклати глава.

Открихме пътека, която минаваше през червени скали и гъсти храсти. Надявах се да се натъкнем на моторизиран патрул или постоянен пост, но когато ти трябват, наоколо никога няма агенти от Секретната служба.

Небето ставаше все по-светло и морският ветрец започваше да разсейва мъглата. Лошо.

Насочихме се натам, накъдето смятахме, че се намират къщата и сградата на охраната, но пътеките постоянно лъкатушеха и не бях сигурен къде сме.

— Мисля, че се изгубихме — каза Кейт. — Боли ме сърцето. Уморена съм и изгарям от жажда.

— Хайде да си починем малко.

Седнахме на една от скалите. Растителността тук ми се стори странна, нещо като градински чай, магарешки бодили и всички ония каубойски неща. Храсталаците бяха гъсти, но не много високи и определено не осигуряваха добро прикритие. Хрумна ми, че навярно ще е най-добре да останем тук.

— Ако приемем, че Халил е наоколо — казах аз, — сигурно е на не повече от двеста метра от къщата. Може би е най-разумно да не се приближаваме много.

— Страхотна идея. Ще останем тук, така че Халил да може да ни убие, без да смущава другите.

Просто се опитвам да измисля как да го надхитрим.

— Тогава помисли за този вариант — Халил може да не ни убие. Може да ни простреля в краката, после да се приближи, да ти изтръгне езика и да ти пререже гърлото.

— Виждам, че доста мислиш по този въпрос. Благодаря, че споделяш изводите си.

— Извинявай. — Тя се прозя. — Така или иначе, ние имаме пистолети и няма да му позволим да те хване жив. — Кейт се засмя, но смехът и прозвуча малко истерично и уморено.

— Почини си.

След десетина минути чух смътно познат звук. Хеликоптер. Изправих се и се обърнах към звука.

— Пристигна кавалерията. Въздушната кавалерия. Леле! Я погледни!

— Какво? — Тя понечи да стане, но аз поставих ръка на рамото й.

— Остани седнала. Ще ти казвам какво става.

— И сама мога да видя. — Кейт се изправи. На неколкостотин метра от нас кръжаха шест хеликоптера „Хюи“. Предположих, че са точно над къщата, което означаваше, че сме близо и знаем в каква посока да вървим.

После забелязах на хоризонта огромен двумоторен „Чинук“, под който висеше автомобил — голям черен линкълн.

— Това трябва да е бронираната кола — каза Кейт.

— Дилижансът — напомних й аз. — Шест чимшира с Херкулеси покриват Сяра, докато Камшик и Дъга се качат на дилижанса. С още две осигуряващи коли на земята. Скоро ще пристигнат и елените на дядо Коледа.

Тя въздъхна от облекчение. Или от раздразнение.

Няколко минути наблюдавахме операцията и макар че не виждах какво става на земята, беше ясно, че Камшик и Дъга вече пътуват по Пенсилвания Авеню в бронирана кола, ескортирани от автомобили и хеликоптери. Мисията изпълнена.

Ако бе наоколо, Асад Халил също можеше да види всичко това и ако не си беше отлепил фалшивите мустаци, в момента сигурно ги сучеше и мърмореше: „Проклятие, пак се издъних!“

Е, всичко е хубаво, когато свършва добре. Нали така?

Не съвсем. Хрумна ми, че след като се е провалил с голямата риба, Асад Халил ще се задоволи с малката.

Но преди да успея да направя нещо, например да скоча от скалата, да се скрия в храстите и да чакам помощ, Асад Халил промени целта си.

Случилото се после се разви като в забавен кадър. Казах на Кейт да скочи от скалата. За скачане, скочи, само че половин секунда след мен.

Изобщо не чух пукота на пушката, но разбрах, че изстрелът идва от недалечните дървета, защото куршумът изжужа като пчела над главата ми — по-точно над скалата, където бях стоял допреди половин секунда.

Кейт сякаш се препъна и издаде тих болезнен вик, като че ли си бе изкълчила глезена. След миг осъзнах, че не съм схванал правилно последователността на събитията — първо беше извикала и после се бе препънала. Преди да успея да реагирам я видях да пада край пътеката.

Метнах се отгоре й, обгърнах я с ръце и се претърколих надолу по склона. Озовахме се сред редки храсти. В същия момент втори куршум се заби в скалата над главите ни и ни посипа с парченца камък и стомана.

Продължих да се търкалям, без да изпускам Кейт, но ни спряха някакви гъсталаци. Силно я притиснах към себе си.