Нелсън Демил - Играта на лъва

— Един момент. Моля те, отговори на въпроса ми. Разговаря ли с Асад Халил за коварството на Кадафи?

— Ти как мислиш?

— Да, предполагам. Отчасти, защото като че ли прояви интерес към тази информация по време на съвещанията ни в Ню Йорк и Вашингтон. И отчасти, защото си много интелигентен и знаеш как да вбесяваш хората. — Той се усмихна.

Усмихнах се и аз. Тед наистина беше готин. Само малко непочтен.

— Да, здравата го поразтърсих. Трябваше да чуеш когато му казах, че майка му е била курва, а баща му е бил рогоносец. Да не споменавам за това, че Кадафи е очистил татенцето. Божичко, направо откачи. Обеща да ми изтръгне езика и да ми пререже гърлото. Искам да кажа, нито съм ебал майка му, нито съм убил баща. Защо се сърди на мен?

Тед, изглежда, се кефеше на майтапите ми и явно се радваше, съм му свършил работата.

— Дали ти е повярвал, как мислиш?

— Откъде да знам, по дяволите? Искаше да убие мен. Не каза нищо за чичо ти Муамар.

Той се замисли за миг.

— За арабите това е въпрос на лична чест. Семейна чест. Всеки позор трябва да се измие с кръв.

— Резултатът сигурно е по-добър, отколкото в Семейния съд.

Тед ме погледна.

— Миля, че Халил ще убие Кадафи и ако научи истината за Хабиб Надир, ще очисти и него, а навярно и други в Либия. Тогава нашият план, който сега ти се струва толкова отвратителен, ще се оправдае.

— Няма оправдание за караш някого да убива хора — каза Кейт, чийто морален компас беше по-точен от моя. — Можем да се борим с чудовищата и без да ставаме като тях.

Тед благоразумно не се впусна в защита на скъпоценния си план да очисти полковник Муамар Кадафи.

— Повярвай ми — обърна се към нея той, — ние сериозно обсъдихме този въпрос и го поставихме пред комисията по етика.

За малко да се изхиля.

— Ти член ли си на тая комисия? И между другото, какво му е етичното на това да постъпиш в Антитерористичната спецчаст, за да играеш собствената си игра? По дяволите, как изобщо стана така, че се озовах в същия отбор?

— Ти сам поиска. Наистина се възхищавам от способностите и упоритостта ти. Всъщност ти за малко да хванеш Халил на летището. Казах ти, ако искаш да работиш за нас, ще те приемем с разтворени обятия. Теб също, Кейт.

— Ще се посъветваме с духовните си наставници. Добре, да вървим, Тед. Страхотна среща.

— Само още едно-две неща.

— Добре, давай.

— Исках да отбележа, че вицът ми хареса. Онзи за министърката за правосъдието. Едуард ми го разказа. Във вицовете има много истина. ФБР свиква големи пресконференция, като днес следобед във Вашингтон. Ние не обичаме пресконференциите.

— Всъщност това ми харесва.

— Освен това ЦРУ наистина ще направи и заека двоен агент. — Той и се усмихна. — Това беше смешно. И много на място в този случай.

— Ясно. И не забравяй какво правят ченгетата, Тед. Те скъсват оная мечка от бой, докато не признае, че е заек. Нали така?

— Убеден съм. Но това не прави мечката заек.

— Важното е да си признае. И като стана дума, двойните агенти работят само за себе си. Свършихме ли?

— Почти. Просто исках да напомня на двама ви, че този разговор изобщо не се е състоял, — Той погледна Кейт. — Изключително важно е Асад Халил да се върне в Либия.

— Не — възрази тя. — Важно е да бъде съден за убийство в Съединените щати.

Мисля, че поне ти ме разбра — каза ми Тед.

— Мога ли да споря с човек, който държи мощна пушка?

— Не заплашвам никой от вас — информира ни той. — Не ставайте мелодраматични.

— Извинявай. Заради „Досиетата Х“ е. Телевизията ми разлага мозъка. Преди беше „Мисията невъзможна“. Добре, толкова. Чао.

— Наистина не бих се върнал точно сега в ранчото. Халил все още е някъде там, а вие двамата сте лесна мишена.

— Тед, ако трябва да избирам дали да остана тук с теб, или да тичам под снайперистки куршуми, нали се сещаш какво ще предпочета?

— Да не кажеш, че не съм те предупредил.

Не отговорих. Обърнах се и се отдалечих. Кейт ме последва. — А, поздравления за годежа ви — извика той след нас. — Поканете ме на сватбата.

Махнах му с ръка, без да се обръщам. Странно, нямах нищо против да го поканя на сватбата. Този човек беше абсолютен педераст, обаче в крайна сметка си оставаше наш педераст — наистина искаше да направи най-доброто за страната. Страшна работа. Но го разбирах, което е още по-страшно.

Продължихме да се спускаме по склона. Чудех се дали ще получа куршум в гърба, или в челото.

Докато вървяхме, усетих, че Кейт е напрегната.

— Всичко е наред — казах й. — Свиркай си.