Нелсън Демил - Играта на лъва

— Не мърдай.

Бях обърнат с гръб към източника на стрелбата и се озърнах през рамо в опит да проверя какво може да види Халил от дърветата, които бяха на по-малко от стотина метра. Помежду ни имаше храсти и скали, но нямах представа къде се крие. Помислих си, че макар да е тъмен, костюмът ми не се слива със средата, нито яркочервеното сако на Кейт, но тъй като не последваха повече изстрели, бях сигурен, че Халил ни е изгубил. Или че се наслаждава на момента преди отново да натисне спусъка.

Обърнах се и се вгледах в очите на Кейт. Тя примижаваше от болка и започваше да се гърчи в ръцете ми.

— Не мърдай — повторих аз. — Кейт… кажи ми нещо.

Тя дишаше тежко. Не знаех нито къде, нито колко тежко е ранена но усещах топла кръв, която се процеждаше през ризата ми и лепнеше по студената ми кожа. По дяволите!

— Кейт, кажи ми нещо. Кажи ми нещо.

— Ох… аз… ранена… съм…

— Добре… успокой се. Лежи неподвижно. Дай да видя… — Пъхнах дясната си ръка помежду ни и я плъзнах под блузата й. Не успях да открия входна рана, но навсякъде имаше кръв. О, Господи…

Погледнах лицето й. От устата и носа й не течеше кръв, което ме обнадежди, и очите й бяха ясни.

— О… Джон… по дяволите… боли ме…

Накрая напипах дупката — точно под най-долното ляво ребро. Бързо преместих длан на гърба й и открих изходната рана над дупето й. Не шуртеше кръв, но можеше да има вътрешен кръвоизлив.

— Всичко е наред, Кейт, ще се оправиш — казах й аз, както се полага с ранени хора.

— Сигурен ли си?

— Да.

Тя дълбоко си пое дъх и повдигна ръка, за да докосне входната и изходната рана.

Извадих носната си кърпичка от джоба си и я пъхнах в дланта й.

— Притисни я към раната.

Отново останахме неподвижни и зачакахме.

Този куршум беше предназначен за мен, разбира се, но съдбата, законите на балистиката, траекториите и моментът определят разликата между рана, с която можеш да се перчиш, и такава, която погребалният агент трябва да напълни с маджун.

— Добре си — повторих аз, — нищо и никаква драскотина…

Кейт доближи уста към ухото ми и усетих топлината на дъха и.

— Джон… — прошепна тя.

— Да?

— Ти си пълен идиот.

— А?…

— Но все пак те обичам. А сега да се махаме оттук.

— Не. Просто лежи неподвижно. Той не може да ни види, а щом не ни вижда, не може да ни улучи.

Което се оказа пълна глупост, защото ненадейно около нас изригнаха камъчета и пръст. Знаех, че Халил има обща представа къде сме. Явно бе решил да изпразни останалите от четиринайсетте патрона в пълнителя си. Божичко. Струваше ми се, че стрелбата никога няма да спре. Още по-страшно е, когато използват заглушител и не чуваш гърмежите, а само свиренето на куршумите.

След последния изстрел усетих остра болка в хълбока и ръка? 1 ми автоматично се стрелна към мястото. Раната беше дълбока и оЯ сигурен, че тазът ми е засегнат.

— По дяволите!

— Добре ли си, Джон?

— Да.

— Трябва да се махнем оттук.

— Добре, ще преброя до три и ще се затичаме приведени през тези храсти, но не повече от три секунди. После ще залегнем и ще се претърколим. Разбра ли?

— Да.

— Едно, две…

— Почакай! Защо не се върнем при онази скала, на която стояхме?

Обърнах глава и погледнах назад към скалата. Беше висока по-малко от метър и двайсет и доста тясна. Наоколо имаше само камъни. Но ако приклекнехме зад скалата, щяхме да сме скрити от преки изстрели.

— Добре — съгласих се аз, — но там отзад е малко тясно.

— Давай преди пак да е стрелял. Едно, две, три…

Скочихме на крака и се затичахме приведени към скалата — с други думи, към Халил.

Когато изминахме половината разстояние, чух познатото жужене над главата си, но либиецът трябваше да стреля над камъка и явно не се бе покатерил на достатъчно висок клон, за да може да ни улучи.

Стигнахме до скалата, обърнахме се и седнахме един до друг. Тя притискаше окървавената кърпичка към лявата страна на тялото си.

Не чувах повече куршуми и се зачудих дали копелето е имало смелостта да напусне прикритието си сред дърветата и да се насочи към нас. Извадих глока си, дълбоко си поех дъх, надзърнах иззад скалата и хвърлих бърз поглед към откритото пространство. Отдръпнах се точно навреме, за да избегна куршума, който се заби в камъка.

— Тоя тип е страхотен стрелец.

— Какво правиш, мамка му? Недей да си подаваш главата.

— Къде си се научила да псуваш така?

— Преди да се запозная с теб изобщо не псувах.

— На истина ли?

— Млъкни.