Нелсън Демил - Играта на лъва

„Следващият век принадлежи на исляма“ — бе отвърнал Халил.

„Повтаряте го вече хиляда години — засмя се Борис. — Ще ти кажа кой ще ви победи — жените. Те повече няма да търпят глупостите ви. Робите ще въстанат срещу своите господари. Видях го в собствената си родина. Един ден на жените ви ще им писне да носят фереджета, да ги бият, да ги убиват за това, че са се чукали с мъж, Да си губят живота вкъщи. Когато настъпи този ден, хората като теб и вашите скапани молли трябва да са готови да преговарят.“

„Ако беше мюсюлманин, това щеше да е богохулство и щях да те убия на място.“

„Майната ти“ — отвърна Борис, заби юмрук в слънчевия сплит на Халил и си тръгна, оставайки го превит надве. Никога не споменаваха за този случай, макар и двамата да знаеха, че руснакът и без това е мъртвец — все едно осъден на смърт да се изплюе в очите на човека, който трябва да го обезглави.

Самолетът все още се издигаше и планинските ветрове продължаваха да го разтърсват. Халил погледна надолу и видя сгрените от луната върхове — лунните лъчи не можеха да проникнат в тъмните долини.

Отново се отпусна на седалката и мислите му за сетен път върнаха към Борис. Въпреки всичките си богохулства, въпреки пиянството и арогантността си, руснакът се беше оказал добър учител. Познаваше Америка и американците. Информацията му небе събрана само по време на престоя му в страната. Някога той беше работил в секретен учебен лагер на КГБ в Русия, в който рускит шпиони се бяха учили да се преобразяват в американци.

Веднъж, както винаги пиян, разбира се, Борис му призна че това била една от последните големи тайни, които не били разкрити от КГБ след разпадането на Съветския съюз. Според него, американците също искали тя завинаги да остане погребана. Асад нямаше представа за какво говори и руснакът никога повече не отвори дума за това.

Във всеки случай, според собствените му твърдения, именно по време на престоя си в лагера Борис започнал да разбира американската душа. „Има моменти, в които ми се струва, че наистина съм американец. Веднъж ходих на бейзбол в Балтимор и когато засвириха химна, станах и усетих, че от очите ми бликват сълзи. Разбира се, по същия начин се чувствам и когато чуя «Интернационала». — Той се усмихна. — Сигурно страдам от раздвоение на личността.“ „Ще си много по-щастлив, ако не страдаш от раздвоение на верността“ — отвърна му Асад.

Интеркомът изпращя и прекъсна спомените му.

— Господин Пърлман — каза капитан Фиск, — извинявам се за турбулентността, но тя е типична за планините.

Халил се зачуди защо пилотът се оправдава за нещо, което е единствено във властта на Господ.

— След двайсетина минути ще навлезем в спокоен район — продължи капитанът. — Ще продължим на югозапад през Колорадо, после ще минем над мястото, известно като Четирите ъгъла — където се събират границите на Колорадо, Ню Мексико, Аризона и Юта. После ще пресечем северна Аризона. За съжаление, след залеза на луната няма да видите много, но ще различите пустинята и високите плата.

Халил бе виждал повече пустини, отколкото двамата пилоти, взети заедно. Той взе слушалката на интеркома.

— Моля, съобщете ми, когато минаваме над Големия каньон.

— Разбира се, господине. Един момент… добре, след четирийсет минути ше прелетим на осемдесетина километра южно от него. Но се боя, че от тази височина и това разстояние гледката няма да е много вълнуваща.

Халил не проявяваше никакъв интерес към Големия каньон. Просто искаше да го събудят в случай, че заспи.

— Благодаря ви. Не се колебайте да ме събудите, когато наближим каньона.

— Разбира се, господине.

Той се отпусна назад и затвори очи. Отново се замисли за полковник Калъм. Беше убеден, че е постъпил правилно, оставяйки ангела на смъртта да се справи с този убиец. Следващото му посещение щеше да е при лейтенант Уигинс. Уигинс, бяха му казали в Триполи, бил човек на настроението, за разлика от мъжете на навика, които вече бяха мъртви. Поради тази причина и тъй като с лейтенанта списъкът му свършваше, в Калифорния щеше да го очаква съучастник. Халил не искаше и не се нуждаеше от помощ, но тази фаза от задачата му бе най-критична, най-опасна и — както скоро щеше да узнае светът — най-важна.

Унесе се и отново сънува мъжа, който го преследваше. Двамата летяха над пустинята, Халил отпред, непознатият някъде невидим след него, а над тях — ангелът на смъртта, който беше видял в оазиса Куфра. Ангелът — Асад го чувстваше — обмисляше кого да докосне.