Нелсън Демил - Играта на лъва

Опитах се да си представя този либийски елит. Те навярно не се различаваха много от други малки автокрации, където дворцовите интриги и слухове бяха ежедневие.

— Смяташ ли, че роднини на Асад Халил са загинали при бомбардировката? — попитах Кейт.

— Ако информацията ни за семейните му връзки с Кадафи са верни, можем да приемем, че семейството му е живяло в онзи лагер върху който според госпожа Хамбрехт са пуснали бомби четири американски самолета. Халил явно е убил двама от пилотите, бомбардирали Ал Азизия. Може да го е направил, за да отмъсти за Кадафи, но да, мисля, че семейството му е било там и той е претърпял лична загуба.

— И аз съм на това мнение. — Представих си Асад Халил, изхвърлен от леглото в ранен утринен час, уплашен до смърт, докато светът около него се превръща в развалини. Трябваше да е видял много трупове и части от човешки тела. Допусках, че е изгубил членове на семейството си, и се замислих за психическото му състояние — страх, шок, може би чувство на вина, че е оцелял, после гняв. По някое време беше решил да си отмъсти. И имаше отлична възможност да го направи като жертва и член на вътрешния кръг. Либийското разузнаване сигурно се беше нахвърлило на това хлапе като че ли е нов пророк. А самият Халил… той бе носил омразата през целия си живот и от събота живееше в бляна си. За него блян, за нас — кошмар.

— За какво мислиш?

— За Халил. За това как е стигнал дотук. През целия си живот е мечтал да дойде в Америка и ние не сме го знаели, макар че би трябвало. И не е тук, за да започне нов живот или да кара такси. Той не бяга от правосъдието, нито от бедността в родината си. Не е онзи, за когото е писала Ема Лазаръс.

— Наистина.

— И там има още много като него.

— Наистина.

Така или иначе, останахме на постовете си, както ни бяха наредили, но аз не си падам по седене, четене и вдигане на телефонни слушалки. Исках да се обадя на Бет, но положението срещу бюрото ми се беше променило, затова написах на госпожа Пенроуз следния и-мейл: „Сега не мога да разговарям. Страхотен пробив по случая. Тази вечер може да се наложи да напусна града. Благодаря за влажната целувка.“

Поколебах се пред клавиатурата. „В заключение…“ Не, не ставаше. Накрая написах: „Трябва да поговорим. Скоро ще ти се обадя.“ Пак се поколебах, после пратих и-мейла. „Трябва да поговорим“, разбира се, обясняваше всичко. Когато казваше: „Джон, трябва да поговорим“, жена ми имаше предвид „майната ти“.

— На кого пращаш и-мейл? — попита Кейт.

— На Бет Пенроуз.

Мълчание, после:

— Надявам се, че не и пишеш за…

— Хм… не…

— Адски студенокръвно.

— Ами с факс?

— Трябва дай го кажеш лично.

— Лично ли? Че аз нямам време да разговарям лично дори със себе си.

— Е… по телефона също става. Аз ще изляза.

— Не. По-късно ще се оправя с това.

— Освен ако не си се отказал. Ще разбера.

Усетих, че стомахът ми се свива.

— Наистина. Ще те разбера, ако си се разколебал.

Защо не й вярвах?

— Случилото се снощи с нищо не те задължава. Ние сме възрастни хора. Просто ще оставим нещата да поизстинат и няма да бързаме. Всяко нещо с времето си…

— Свърши ли с клишетата?

— Върви по дяволите! — Тя стана и се отдалечи.

Щях да скоча и да я последвам, но мисля, че вече бяхме привлекли вниманието на колегите си, затова само се усмихнах и започнах да си свирукам „Бог да благослови Америка“, докато членовете на лигата „Противници на секса“ в АСЧ пращаха и-мейли на Големия брат за вероятно сексуално престъпление.

Както и да е, да се върнем към най-търсения терорист в Америка. Отворих и-мейла си и видях, че съм получил съобщение от антитерористичния отдел във Вашингтон, предназначено само за временния команден център. „Военновъздушните сили ни информират, че идентифицирането на участниците в бомбардировката на Ал Азизия може да се окаже сложно. Имало архиви за ескадрилите и по-големите формирования, но за по-малките подразделения се налагало допълнително търсене.“

Замислих се. Звучеше правдоподобно, но вече бях толкова параноичен, че нямаше да повярвам и на пътен знак. Продължих да чета и-мейла. „Предадохме на военновъздушните сили съдържанието телефонния разговор с Роуз Хамбрехт. Те са се свързали с госпожа Хамбрехт но тя не се съгласила да съобщи имената на пилотите по елефона. Пратен е офицер от базата на ВВС «Райт-Патърсън» в Дейтън, Охайо, който ще я посети в дома й в Ан Арбър. Обещала е да им даде цялата информация лично. Ще ви държим в течение.“