Нелсън Демил - Играта на лъва

Продължих да чета. „11 януари: висш сътрудник на полковник Муамар Кадафи заявява, че Либия ще се опита да убие Рейгън, ако Съединените щати я атакуват. Кадафи кани Рейгън да го посети и твърди, че срещата може да промени отношението на американския президент.“

Не бих се обзаложил. Прегледах хронологията докрай: „13 януари: два либийски изтребителя се приближават до разузнавателен самолет на американските военноморски сили. 5 февруари: Либия обвинява САЩ, че са помогнали на Израел да свали либийски самолет, заклева се, че ще отмъсти. 24 март: бойни самолети на САЩ нанасят удар по либийска ракетна площадка. 25 март: американски части атакуват четири либийски патрулни катера. 28 март: Кадафи предупреждава, че ще отмъсти на военните бази в Италия, Испания и всяка друга държава, която оказва съдействие на 6—ти американски флот. 2 април: в самолет на «Транс Уърлд Еърлайнс», пътува от Рим за Атина, избухва бомба и убива четирима души — палестинска група твърди, че отмъщава на САЩ за атаките срещу Либия. 5 април: бомба избухва в западноберлинска дискотека и убива двама 3 американски офицери. 7 април: американският посланик в Западна Германия заявява, че САЩ имат категорични доказателства за либийското участие в експлозията…“ Плъзнах поглед до края на събитията, довели до 15 април 1986 година. Никой не можеше да каже, че е бил изненадан от въздушния удар, като се имаха предвид замесените личности, и — както бихме се изразили в днешната по-тактична Америка — недоразуменията, предизвикани от злополучни културни и политически стереотипи. Отговорът на проблема спокойно можеше да се крие в усилването на имиграционния поток. Ако продължаваше така, след пет години по-голямата част от населението на Средния изток щеше да се е преселило в Бруклин. Взех последната киберновина от бюрото си и я прегледах.

— Я, това е интересно. Прочете ли интервюто на Асошиейтед Прес с госпожа Кадафи от деветнайсети април осемдесет и шеста?

— Не, струва ми се.

Започнах да чета:

— „Съпругата на либийския лидер Муамар Кадафи, която съобщи, че осемнадесетмесечната й осиновена дъщеря Хана била убита по време на удара, разговаря с репортерите за пръв път след атаката. Седнала пред разрушения си дом в Триполи с патерица в ръка, тя говори рязко и предизвикателно. Сафия Кадафи каза, че завинаги смятала Съединените щати за враг, освен ако не осъдят Рейгън на смърт“.

— Жените във фундаменталистките мюсюлмански държави рядко се появяват пред публика — отбеляза Кейт.

— Е, ако са разрушили дома ти, нямаш друг изход, нали?

— Изобщо не ми хрумна за това. Много си интелигентен!

— Благодаря. — Продължих да чета статията: — Тя заяви: „Ако някога намеря американския пилот, който пусна бомбите върху дома ми, ще го убия с голи ръце“. — Вдигнах поглед към Кейт. — Ето, сама виждаш. Тези хора не крият нищо. Проблемът е, че ние приемаме думите им за обикновена реторика, но те говорят буквално. Както са открили полковник Хамбрехт и генерал Уейклиф.

Тя кимна.

Прибавих:

— Не мога да повярвам, че във Вашингтон не са предполагали какво ще се случи.

Кейт не отговори.

Върнах се към статията.

— „Що се отнасяло до съпруга й, той не бил терорист, поясни тя защото в такъв случай аз нямаше да имам деца от него“. — Замълчах, после отбелязах: — Терористите стават добри бащи. Това е сексистко изявление.

— Не можеш ли просто да дочетеш скапаната статия без тъпи забележки? — попита Кейт.

— Слушам, госпожо. „Либийски представители съобщиха, че двама от синовете на Кадафи били ранени по време на бомбардировката и че единият все още бил в болница. Сафия Кадафи заяви: «Някои от децата ми са ранени, всички са уплашени. Може да са получили психически травми.»“

— И други деца може да са получили психически травми — каза Кейт.

— Несъмнено. Мисля, че вече знаем как се е чалнал малкият Асад Халил.

— Да.

Замислихме се за вчерашните новини. Винаги е добре да знаеш защо — сега вече го знаехме. Освен това знаехме кой, какво, къде и кога — Асад Халил, убийства, в Америка, сега. Обаче не знаехме точно къде се намира и къде ще нанесе следващия си удар. Но бяхме близо и за пръв път изпитах увереност, че ще пипнем това копеле.

— Ако не е напуснал страната, той е наш — казах аз.

Кейт не отговори на оптимистичната ми забележка. Като имах предвид миналото на Асад Халил, самият аз хранех известни съмнения.

Пак се замислих за думите на госпожа Кадафи и за предполагаемата връзка между семействата на Кадафи и Халил. Спомних си и теорията, че Муамар е наредил да убият капитан Халил в Париж и че Асад явно не подозира нищо. Зачудих се дали малкият Асад е знаел, че чичко Муамар нощем се е измъквал от шатрата си и се е прокрадвал на пръсти в шатрата на мама. Един мой професор в колежа веднъж каза, че много важни исторически събития били предизвикани от секса, брачен и извънбрачен. Зная, че това се отнася за собственото ми минало — така че защо да не е валидно за миналото на света?