Нелсън Демил - Играта на лъва

Халил спря и приклекна на пода, вдигна глава и затвори очи, но не започна да се моли. Вместо това се прехвърли в нощната пустиня и си представи милионите ярки звезди в черното небе. Видя ясния диск на луната, увиснал над Куфра, неговия роден оазис, видя палмите, които се поклащаха под студения пустинен вятър. Както винаги, цареше пълна тишина.

Дълго остана там в очакване от пясъците да се появи неканен образ. Времето на земята течеше, но в пустинята беше замръзнало. Накрая от оазиса се появи Вестител, облечен в черно-бели дрехи, и се изправи пред него. Халил не виждаше лицето му, но чу глас, който каза: „На мястото, където си сега, Господ ще свърши твоята работа вместо теб. Иди на другото място отвъд планината. Пясъците на времето изтичат. Дяволът се разбужда.“

Асад Халил промълви благодарствена молитва, отвори очи и се изправи. Погледна стенния часовник и видя, че са изминали повече от два часа, макар да му се бяха сторили само минути. Той взе сака си, излезе от залата и бързо пресече пустото фоайе. На стоянката видя самотно такси. Шофьорът спеше. Той седна отзад и силно затръшна вратата.

Шофьорът се стресна и смутено измърмори нещо.

— Към фирмените хангари — нареди Асад. — Бързо.

Мъжът запали двигателя, превключи на скорост и потегли.

— Накъде?

Халил повтори и хвърли на предната седалка двайсетдоларова банкнота.

— Бързо, моля. Закъснявам.

Шофьорът ускори и след десет минути стигнаха при фирмените хангари.

— Ето там — каза Асад.

Мъжът спря до малката сграда. Халил бързо слезе, отвори вратата, откри пилотите да спят на кушетки в една от стаите и разтърси капитана.

— Готов съм. Трябва да излетим незабавно.

Фиск скочи. Вторият пилот също се събуди, протегна се и се прозя.

Асад си погледна часовника. Кога можем да тръгнем? Капитанът се прокашля.

— Ами… вече заявих план за полет в случай, че се наложи да излетим внезапно…

— Чудесно. Кога?

— Ами, в този ранен час няма много други самолети, така че можем да посъкратим обичайната процедура. С малко късмет ще сме на пистата след петнайсетина минути.

— Колкото може по-скоро.

— Да, господине. — Капитан Фиск отиде при телефона и набра няколко цифри.

— Кого търсите?

— Контролната кула. Искам да потвърдя плана за полета.

Халил внимателно слушаше думите на пилота, но не забеляза нищо особено. Вгледа се в лицето му. И той, и вторият пилот изглеждаха спокойни.

— Добре — каза накрая капитанът по телефона. — Благодаря. — Той затвори. — Обещаха да ни дадат разрешение за излитане до петнайсет минути. Местната кула вече координира нещата с радарния център в Денвър.

— Мислех, че частните самолети могат да излитат и кацат когато пожелаят.

— Това не се отнася за частните реактивни самолети, господине — отвърна Фиск, — защото трябва да съгласуваме височината, на която летим.

— Разбирам. Може ли вече да се качим в самолета?

— Естествено.

Излязоха от сградата и бързо се запътиха към самолета, спрян на по-малко от петдесет метра. Халил вървеше плътно до пилотите, макар да не изпитваше усещане за непосредствена опасност.

Вторият пилот отвори вратата и се качи, Асад го последва, накрая влезе капитанът. Пилотите заеха местата си и започнаха предстартовата проверка. Халил седна отзад.

— Скоро ще излетим — извика му капитанът. — Моля, закопчайте клана си.

Халил не отговори.

Няколко минути по-късно Фиск запали двата двигателя и вторият пилот каза по радиостанцията:

— Кула Колорадо Спрингс, „Лиър“ двайсет и пет е готов да се отправи към пистата.

— Прието, „Лиър“ двайсет и пет, насочете се към лява трийсет пета писта. Ще получите разрешение, когато сте готови.

Стигнаха до началото на пистата и Фиск натисна дроселите напред.

След половин минути се откъснаха от земята и бързо се издигнаха в небето. Халил наблюдаваше пилотите — те все още не бяха затворили вратата на кабината. Около минута по-късно погледна през левия илюминатор и видя планините в далечината.

— Известно време трябва да продължим на север, господине — съобщи по интеркома вторият пилот, — за да наберем височина. После ще завием на запад. Наляво можете да видите ония хълмчета, наречени Скалисти планини. — Той се засмя. — Някои върхове достигат около четири хиляди метра.

Халил не отговори, но погледна към планинската верига. Някъде в подножията й полковник Робърт Калъм лежеше в леглото си, разяждан от ужасна болест. Асад не се чувстваше излъган. Не се бе чувствал излъган и когато му бяха съобщили, че Стивън Кокс е загинал във войната срещу Ирак. Просто Господ искаше да вземе своя дял от военната плячка.