Нелсън Демил - Играта на лъва

— Разбира се.

— Ходихме до оная голяма арабска джамия, нали знаете, Купола на скалата, но се оказа, че някога това бил главният еврейски храм. Предполагам, че го знаете. Искам да кажа, Христос сигурно е ходил там. Нали е бил евреин. Ама сега е джамия. — Техникът погледна към пътника си. — Мисля, че евреите трябва да си го върнат защото първо е бил техен. После дошли ония араби и си построили джамията. Защо да е техен?

— Защото от онази скала Мохамед се е възнесъл в рая.

— А?

Халил се прокашля.

— Така вярват мюсюлманите.

— А… да. Пишеше го в пътеводителя. Май не трябва да дрънкам за религия.

Асад не отговори.

Спряха пред терминала. Халил отвори вратата и понечи да слезе, после подаде на техника десетдоларова банкнота.

— Благодаря ви.

— Аз ви благодаря. Довиждане.

Колата потегли. Халил видя, че терминалът е почти пуст, но забеляза стоянка с две таксита. Влезе в сградата, макар да съзнаваше, че сам човек в този час ще привлече вниманието. Ала вътре дори нямаше полицай. Някакъв мъж метеше пода, но изобщо не го погледна. В Триполи му бяха казали, че охраната на общинските летища била много по-малко, отколкото на международните, и че дори властите да го издирвали, рискът на по-малките аерогари бил минимален.

Халил бързо и решително пресече фоайето и си представи снимките и схемите с разположението на бизнесцентъра и заседателните зали.

Видя врата с надпис ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА 2. На друга табела пишеше РЕЗЕРВАЦИЯ. Той набра кода на електронната ключалка, влезе и затвори вратата. Вътре имаше заседателна маса, осем стола, телефони, факс, компютър и кафемашина в малка ниша.

Халил прочете съобщението на компютърния екран: „Добре дошли, господин Пърлман. Успешни преговори. Вашите приятели от конферативен център Нийли“. Не си спомняше такива приятел.

Остави сака си на пода и седна пред клавиатурата. Изтри съобщението, въведе паролата си и изчака модема да влезе в сметката му. После прочете единствения получен и-мейл, написан на английски, адресиран до Пърлман и пратен от Йерусалим: „Имаме сведения, че бизнесът ви е успешен. Престоят на Сол във Франкфурт беше прекратен. Конкурентна американска фирма в Германия се занимава с случая. Нямаме никаква информация, че конкурентите знаят за маршрута ви. Сделката в Колорадо не е задължителна. Преценете на място. По-важна е тази в Калифорния. Уговорката за завръщането ви в Израел остава същата. Успех. Отговорете. Мордекай.“

Халил бавно написа: „Отговарям на и-мейла ви от Колорадо. Бизнесът е успешен. Скоро ще сключа сделката в Калифорния.“

Опита се да измисли още изречения на английски, но не се налагаше. В Триполи му бяха казали, че ще свърши работа всякакво съобщение, стига да съдържа думата „бизнес“, която означаваше, че е добре. Той се подписа и прати и-мейла. Излезе от сметката си, затвори програмата и изключи компютъра.

Погледна си часовника и видя, че е 04:17 нюйоркско време или с два часа по-рано тук.

Домът на полковник Робърт Калъм се намираше в подножието на планината, на по-малко от половин час път. На десетина минути от летището имаше денонощна фирма за автомобили под наем и на негово име го очакваше кола.

Халил се изправи и закрачи из залата. „Сделката в Колорадо не е задължителна. По-важна е тази в Калифорния.“ Но защо не и двете?

Замисли се дали да не вземе такси до фирмата за коли под наем и после да отиде до дома на полковник Калъм. Имаше известен риск. Винаги имаше риск. Но за пръв път, откакто беше влязъл в американското посолство в Париж, Асад Халил изпитваше усещане за… не за опасност. По-скоро чувстваше, че времето му изтича.

Халил претегли всички аргументи за и против убийството на Калъм — и разбира се, на жена му и всички останали в къщата. Планът бе прост, също като в дома на генерал Уейклиф. Щеше да изчака тук в безопасност, после да вземе колата от фирмата и рано сутринта да потегли към планината. Полковникът или съпругата му излизаха не по-късно от седем и половина, за да вземат вестника от пощенската кутия в края на отбивката, после се прибираха. Подобно на повечето военни, Калъм обичаше точността. Щом вратата се отвореше, семейство Калъм щеше да е на пет минути от смъртта.

Продължи да обикаля из малката зала — като лъвовете на арената на Лептис Магна, чиито развалини бе виждал край Триполи.

Лъвът от опит знаеше, че на арената го очаква човек, и ставаше нетърпелив. Гладен. Лъвът трябваше да се държи гладен. Освен това звярът знаеше, че винаги убива човека. Нали все още беше жив? Но също така знаеше, че на арената има два вида хора — въоръжени невъоръжени. Въоръжените се биеха за живота си, невъоръжените се молеха. Бяха еднакви на вкус.