Нелсън Демил - Играта на лъва

Знаеше, че Холивуд е мястото, където се произвеждат американските филми, но това не го интересуваше.

— Отзад има пратки, адресирани до господин Пърлман — каза шофьорът.

Халил не отговори.

— Разбира се, не зная какво има в тях, но съм сигурен, че ще намерите всичко, което ви е нужно.

Отново мълчание.

Асад видя, че мъжът става неспокоен, затова се обърна към него с истинското му име.

— Е, Азим, значи си от Бенгази.

— Да.

— Липсва ли ти родината?

— Разбира се.

— Липсва ти и семейството ти? Баща ти, доколкото знам, все още живее в Либия.

Азим се поколеба.

— Да.

— Скоро ще можеш да ги посетиш и да ги обсипеш с подаръци.

— Да.

Известно време пътуваха в мълчание, като продължаваха да гледат в страничните огледала.

Наближиха кръстовището с магистралата за Вентура. На изток се намираше Бърбанк, пътят на запад водеше към Вентура.

— Казаха ми, че знаете къде е срещата ви — рече Азим.

— А на мен ми казаха, че ти знаеш.

Шофьорът едва не излезе от пътя.

— Не… — смутолеви той. — Нищо не зная… казаха ми, че…

Халил се засмя и постави ръка на рамото му.

— А, да. Забравих. Знам адреса. Отбий към Вентура.

Азим принудено се усмихна, после намали скоростта и зави надясно.

Асад Халил погледна към голямата долина, в която се издигаха къщи и промишлени сгради, после към високите хълмове в далечината. И тук забеляза палми, които му напомниха за дома.

Замисли се за следващата си жертва. Следите на Елууд Уигинс лъкатушеха, но накрая го бяха открили в Бърбанк, откъдето се беше преместил още по на север във Вентура, град, разположен на крайбрежието. Всъщност този ход бе фатален и го приближаваше до мястото, където Асад Халил възнамеряваше да сложи край на пребиваването си в Америка. Не се съмняваше, че ръката на самия аллах е придвижила последните няколко участници в играта.

Ако лейтенант Уигинс си беше вкъщи, Асад Халил щеше да свърши работата си днес и да продължи към следващата си цел. Ако го нямаше, американецът все някога щеше да се прибере, за да открие в дома си гладен лъв, нетърпелив да прегризе гърлото му.

Халил се засмя. Азим усмихнато погледна към него, но когато видя изражението му, усмивката му се стопи. Космите на тила му настръхнаха и той зяпна пътника си, който сякаш се бе преобразил в звяр.

Набрах един вашингтонски номер и отговори мъжки глас.

— Отдел „Убийства“. Детектив Келъм.

Тук е Джон Кори, НЙПУ, отдел „Убийства“. Търся детектив Калвин Чилдърс.

— Той има алиби за тази нощ.

Всички са шутове. Заиграх по свирката му.

— Той е черен, въоръжен и е мой.

Келъм се засмя.

— Чакайте.

След цяла минута по телефона се разнесе гласът на Калвин Чилдърс.

— Здрасти, Джон, как е в Ню Йорк?

— Все същата гадост, Кал. — И след като свършихме с любезностите, продължих: — Всъщност занимавам се с оная история „Трансконтинентал“.

— Леле мале! Как се докопа до тоя тлъст кокал?

— Дълга история. Да ти кажа честно, в момента работя във ФБР.

— Знаех си, че няма да свършиш добре.

Захилихме се. Преди няколко години с Кал Чилдърс бяхме участвали в един семинар в централата на ФБР и си бяхме допаднали най-вече заради проблемите си с властите и федералните. Тъкмо от него знаех вица за министърката на правосъдието.

— Ония типове са като покойници бе, човек — каза Кал. — Просто си седяха там с каменни физиономии. За тия пуяци ли бачкаш?

— Държат ме на краткосрочен договор и на къса каишка.

— Ясно. Е, какво мога да направя за теб?

— Ами… направо ли да карам, или да се опитам да те баламосам, щото колкото по-малко знаеш, толкова по-добре?

— Слушат ли ни?

— Навярно.

— Имаш ли мобифон?

— Естествено.

— Обади ми се по него. — Той ми продиктува прекия си номер.

Затворих и се обърнах към Кейт, която се беше върнала отнякъде.

— Извинявай. Би ли ми дала за малко клетъчния си телефон?

Тя работеше нещо на компютъра си и без да ме поглежда, бръкна в сакото си и ми подаде мобифона.

— Благодаря. — Набрах номера на Калвин и го попитах: — Работиш ли по убийството на генерал Уейклиф?

— Не. Но познавам момчетата, които работят.

— Супер. Имате ли някакви следи?

— Не. А вие?

— Знам името на убиеца.

— А стига бе! Гепихте ли го?

— Не още. Тъкмо затова се нуждая от помощта ти.

— Естествено. Кажи ми името на убиеца.

— Естествено. Обаче първо ми помогни.

Кал се засмя.

— Добре, какво ти трябва?

— Виж сега, трябват ми имената на едни хора, които са участвали в бомбардировка заедно с покойния генерал. Ще ти кажа веднага, тези имена са строго секретни и военновъздушните сили и Митерството на отбраната мълчат или се туткат, а може и да не знаят.