Нелсън Демил - Играта на лъва

— Спокойно, Джон.

— Слушам, госпожо.

— Ще поръчам обяд. Какво искаш?

— Трюфели със сос беарнез и туршия.

— Как ще ти хареса да ти перна един?

Мили Боже! Станах и се протегнах.

— Какво ще кажеш да те изведа на обяд?

— Ами… аз не…

— Хайде. Трябва да се измъкна оттук. Имаме пейджъри. — Прибрах мобифона й в джоба си.

— Добре. — Тя стана, отиде при дежурната и й каза, че излизаме, но че ще сме наблизо.

След няколко минути вървяхме по Бродуей.

Все още беше хубав слънчев ден и тротоарите бяха пълни с народ, предимно държавни служители, които ядяха на крак или носеха кафяви торби, за да спестят някой долар. Не че ченгетата получават много мангизи, но знаем как да си угаждаме. Когато си в службата, никога не си наясно какво ще ти донесе бъдещето, ядеш, пиеш и се кефиш.

Не исках да се отдалечавам прекалено много от министерство на истината, затова се насочих на юг към Чеймбърс Стрийт и Градския съвет.

— Съжалявам, че бях малко… разстроена — каза Кейт, докато вървяхме. — Обикновено не се държа така.

— Остави. Първите няколко дни са нервни.

— Абсолютно.

После не ставаше много по-добре, ама защо да го споменавам и да провалям момента?

Заведох я в „Еко“. Това е уютно местенце с атмосферата на стария Ню Йорк — освен цените. С моята бивша често идвахме тук защото работехме в този квартал, но не го казах на Кейт Мейфилд.

Метрдотелът ме поздрави по име, което винаги впечатлява хората. Вътре бе претъпкано, но ни придружиха до хубава маса за двама до прозореца. В нюйоркските ресторанти се отнасят добре към ченгета с костюми и пистолети и предполагам, че същото е валидно за целия свят. И все пак нямам нищо против да се откажа от четките и вниманието и да стана пенсионер някъде във Флорида. Нали така?

В ресторанта имаше много политици от Градския съвет и другите градски власти. Тук се събира общинският елит с богати каси за безотчетни разходи и градските данъци и такси се връщат обратно в частния сектор, след което пак отиват в градската хазна. Така всички са доволни.

С Кейт поръчахме на собственика, който се казваше Енрико, вино за осем долара. Бяло за госпожата, червено за господина.

След като Енрико се отдалечи, тя каза:

— Няма нужда да ме водиш в скъпи ресторанти.

Разбира се, че нямаше. Обаче отвърнах:

— Наистина ти дължа хубав обяд след вкусната закуска.

Кейт се засмя. Виното пристигна.

— Може да се наложи да ми пратят факс. Би ли ми дал номера си? — попитах Енрико.

— Разбира се, господин Кори. — След което ми записа на салфетка номера на факса си и си тръгна.

Чукнахме се и аз казах:

— Siainte.

Какво означава това?

— Наздраве. На ирландски. Аз съм половин ирландец.

— Коя половина?

— Лявата.

— Искам да кажа, по майка или по баща?

До майка. Баща ми е англичанин. Страхотен брак. Пращат си писма бомби. Тя се засмя и отбеляза:

— Вие нюйоркчаните обръщате голямо внимание на произхода. В останалата част от страната не е така.

— Наистина ли? Голяма досада.

— Като оня виц за италианците и Свидетелите на Йехова. Трябваха ми няколко секунди, за да го загрея.

— Трябва да те запозная с бившия си партньор Дом Фанели. Той е по-забавен от мен.

И така нататък. Бях идвал тук и преди, но този път, кой знае защо, беше различно.

Прочетохме менюто. Както се казва, аз проучих дясната страна, Кейт — лявата. Моята бе малко по-скъпа, отколкото си я спомнях, но ме спаси иззвъняването на мобифона. Извадих го от джоба си и казах:

— Кори.

Обаждаше се Калвин Чилдърс.

— Виж сега, намирам се в кабинета на покойния. Има една снимка на осем души, застанали пред изтребител, казаха ми, че бил F-111. Датата на снимката е тринайсети април, годината е осемдесет и седма, а не осемдесет и шеста.

— Ясно… Операцията е била секретна, така че навярно…

— Да, разбрах. Добре, но на снимката няма имена.

— По дяволите!

— Почакай, приятел. Забрави ли, че със случая се занимава Калвин? После намерих голяма черно-бяла снимка с надпис „Четирийсет и осмо тактическо крило, база на кралските военновъздушни сили в Лейкънхийт“ …И този път има имена, нали знаеш, първи ред, втори ред и правостоящи. Разгледах лицата с лупа, открих осмината от снимката с изтребителя и им взех имената. Седем души — вече зная как изглежда Уейклиф. Добре, след това отворих бележника на генерала и им взех адресите и телефоните.

Издъхнах от облекчение.

— Браво. Искаш ли да ми пратиш имената и адресите по факса?