Нелсън Демил - Играта на лъва

Двамата с Кейт продължихме към Федерал Плаза. Опитах служебния номер на Грей.

— „Грей Симюлейшън Софтуер“. В момента не можем да отговорим… — и така нататък. Не ми хареса фактът, че като че ли никой не си е вкъщи и че Грей не е в офиса си. Оставих същото съобщение и Кейт отново си записа часа.

Набрах служебния номер на Садъруейт. Пак секретар. Изкушавах се да изкрещя в телефона: „Плюй си на петите, приятел!“, но просто затворих и попитах Кейт:

— Къде ли се губят всички днес?

Тя не отговори.

Завихме по Бродуей. Федерал Плаза беше на съседната пряка. Докато преглеждах факса, излапах за рекордно време половината от големия си книш.

Кейт отхапа малко, сбърчи лице и го хвърли в първото срещнато кошче, без дори да ми го предложи. Бившата ми караше келнера да отнесе едва докоснатата й храна, без да ме попита дали не я искам. Лош признак.

Реших да опитам с номера на лонгайландския музей „Люлка на авиацията“, като знаех, че ще ми отговори човешки глас.

— Музеят. — Беше жена.

— Госпожо, тук е Джон Кори от Федералното бюро за разследване. Трябва да говоря с господин Джеймс Маккой. Спешно е.

Последва продължително мълчание и аз разбрах какво означав това.

— Господин Маккой… — Чух тихо изхлипване. — … Господин Маккой е мъртъв.

Погледнах Кейт, поклатих глава, хвърлих книша си в канала и ускорих ход.

— Как е умрял, госпожо?

— Убили са го.

— Кога?

— В понеделник вечерта. Музеят е пълен с полицаи… не пускат никого в сградата.

— А вие къде сте, госпожо.

— В съседния детски музей. Аз съм секретарката на господин Маккой и сега телефонът му е прехвърлен тук, така че…

— Добре. Как е убит?

— Той… застреляли са го… в… един от самолетите… с него е имало друг човек… искате ли да говорите с полицията?

— Не още. Знаете ли кой е бил другият?

— Не. Всъщност да. Госпожа Маккой каза, че бил техен стар приятел, но не си спомням…

— Грей?

— Не.

— Садъруейт?

— Да. Точно така. Садъруейт. Ще ви свържа с полицията.

— След малко. Казахте, че били застреляни в самолет, така ли?

— Да. Двамата с приятеля му са седели в изтребител… F-111… и двамата са били… пазачът, господин Бауър, също е убит…

— Добре. Пак ще се обадя.

Затворих и на влизане във Федерал Плаза 26 преразказах разговора на Кейт. Докато чакахме асансьора, се обадих на Боб Калъм в Колорадо Спрингс. Отговори ми жена.

— Госпожа Калъм ли е?

— Да. Кой се обажда?

— Господин Калъм вкъщи ли е? Полковник Калъм. Кой се обажда?

— Тук е Джон Кори, госпожо, от ФБР. Трябва да говоря със съпруга ви. Спешно е.

— Днес не се чувства добре. Почива си.

— Но си е вкъщи?

— Да. За какво се отнася?

Асансьорът пристигна, но вътре сигналът можеше да прекъсне, не влязохме.

Ще ви свържа с партньорката си Кейт Мейфилд. Тя ще ви обясни. — Притиснах мобифона към гърдите си и казах на Кейт: — Жените по-добре се разбират с жени.

Подадох й телефона.

— Аз се качвам. — Докато чаках следващия асансьор, чух Кейт се представя.

— Госпожо Калъм, имаме основание да смятаме, че съпругът ви се намира в опасност. Моля ви, изслушайте ме и веднага щом свърша, искам да се обадите в полицията, ФБР и охраната на базата. В базата ли живеете?

Качих се на асансьора. Оставях работата в добри ръце.

Слязох на двайсет и шестия етаж, бързо отидох в командния център и седнах на бюрото си. Набрах номера на Чип Уигинс в Бърбанк с надеждата да получа сегашния му адрес, но записът ме информира, че телефонът е изключен.

Погледнах към факса. Уейклиф, Маккой и Садъруейт вече бяха убити, Пол Грей не отговаряше, Уигинс липсваше. Хамбрехт бе убит в Англия през януари и се зачудих дали навремето някой се е сетил за причината. Единствено Стивън Кокс беше умрял от естествена смърт, ако гибелта в битка можеше да се смята за естествена за пилот изтребител. Госпожа Хамбрехт бе споменала, че един от мъжете е тежко болен, и предположих, че става дума за Калъм. За следващата си среща осмината нямаха нужда от голяма стая.

Обърнах се към компютъра си. От опит знаех, че с убийствата във вътрешните райони на Флорида се занимава окръжното шерифско управление. Открих номера и го набрах. Бях наясно, че незабавно трябва да предупредя антитерорйстичния отдел в сградата „Дж. Едгар Хувър“, но такъв разговор можеше да продължи час, последван от задължителен писмен доклад, а инстинктът ми подсказваше първо да се обадя на потенциалните жертви. Всъщност това беше нещо повече от инстинкт, това бе собствената ми стандартна оперативна процедура. Нали ако някой се опитваше да ме очисти, щях да искам да науча пръв.