Нелсън Демил - Играта на лъва

— Кой знае? На кой му пука? Ако се опита да разбере ония идиоти, човек ще се побърка като тях.

Халил замълча.

Садъруейт очевидно изгуби интерес към разговора и няколко пъти се прозя. Летяха над крайбрежието на Ню Джърси. Със залеза н слънцето долу започнаха да проблясват светлини.

— Какво е онова там? — попита Асад.

— Къде? А… това е Атлантик Сити. Бил съм там. Страхотно място ако си падаш по вино, жени и песни.

Халил разпозна парафразата на стих от великия персийски поет Омар Хаям: „Кана вино, малко хляб и ти до мен, в пустинята запяла. О, пустинята е същи рай!“

— Значи това е раят? — рече той.

Съдъруейт се засмя.

— Да. Или адът. Зависи какви са ти картите. Обичате ли хазарт?

— Не.

— Мислех, че… сицилианците са комарджии по природа.

— Насърчаваме други да играят хазарт. Печелят онези, които залагат нищо.

— Имате право. — Пилотът зави надясно и установи нов курс. — Ще минем над океана и ще се насочим право към Лонг Айланд. Вече започвам да се спускам, така че ушите ви могат малко да заглъхнат.

Халил си погледна часовника. Минаваше седем и петнайсет и слънцето едва се подаваше над хоризонта на запад. Над земята се спускаше мрак. Той си свали тъмните очила, прибра ги в джоба на сакото си и си сложи бифокалните.

— Мислех си за това съвпадение с вашия приятел.

— А?

— Имам клиент на Лонг Айланд, който също се казва Джим.

— Не може да е Джим Маккой.

— Но е той.

— И е ваш клиент, така ли? Джим Маккой?

— Това ли е директорът на авиационния музей?

— Да! Проклет да съм. Откъде го познавате?

— Купува памучен брезент от фабриката ми на Сицилия. Това е специален памук, който се произвежда за маслени картини, но е много подходящ за старите самолети в музея.

— Значи продавате памук на Джим?

— На музея му. Не сме се срещали лично, но той беше много доволен от качеството на брезента. Не е тежък като обикновения и с него спокойно могат да се покриват дървените рамки на най-старите машини. — Той се опита да си спомни какво друго му бяха казали в Триполи. — И разбира се, тъй като е произведен за художници, притежава много по-добра способност да абсорбира самолетната боя, което днес е рядкост, защото повечето брезенти са синтетични.

— Без майтап?

Халил замълча за момент, после предложи:

— Навярно бихме могли да посетим господин Маккой още тази вечер. Бил Садъруейт се замисли.

— Да, предполагам… ще му се обадя…

— Няма да се възползвам от това, че сте приятели, и обещавам да не разговарям по работа. Искам само да видя самолетите, които се покриват с моя брезент.

— Естествено. Предполагам…

— И разбира се, за тази услуга ще настоя да приемете малък подарък… може би петстотин долара.

— Готово. Ще му се обадя в службата да проверя дали още е там.

— В противен случай бихте могли да му позвъните вкъщи и да го помолите да ни посрещне в музея.

— Естествено. Джим няма да има нищо против. И без това ме покани да ми покаже самолетите.

— Чудесно. Утре сутрин може да нямаме време. Във всеки случай, решил съм да даря на музея две хиляди квадратни метра брезент за реклама и така ще имам тази възможност.

— Естествено. Гледай ти, какво съвпадение! Светът е малък.

— И с всяка година още повече се смалява. — Халил се усмихна. Не се налагаше пилотът да улеснява срещата му с бившия лейтенант Маккой, но това донякъде опростяваше нещата. Асад имаше домашния му адрес и нямаше значение дали ще го убие в дома му, или в служебния му кабинет. В музея щеше да е по-добре, но само заради символиката на този акт. Но още същата вечер трябваше да отлети на запад за последната фаза от деловия си престой в Америка.

До този момент всичко вървеше според плана. След ден-два някой от американските разузнавателни служби щеше да направи връзка между тези на пръв поглед изолирани убийства. Но след Хамбрехт, Уейклиф и Грей, Асад Халил вече бе готов да умре. Ако успееше да прибави към тях и Маккой, толкова по-добре. Ала ако го чакаха на летището, в музея или в дома на директора, щеше да умре поне тази свиня, която седеше до него. Той погледна към пилота и се усмихна. „Ти си мъртъв, лейтенант Садъруейт, но още не го знаеш.“

Продължаваха да се спускат към Лонг Айланд и Халил вече виждаше брега, както и високите сгради на Ню Йорк наляво от самолета.

— Ще минем ли близо до летище Кенеди? — попита той.

— Не, но можете да го видите ей там до залива. — Садъруейт осочи едно огромно осветено пространство. — Видяхте ли го?