Нелсън Демил - Играта на лъва

— Тая бракма няма да се оправи само с една боя, приятел — отвърна техникът. — Ще я изтегля до сервизната зона и ще я заредя там.

— И шестте резервоара. Благодарско.

Халил и Садъруейт побързаха към буса. Пилотът поговори с шофьора и двамата се качиха отзад. На средните седалки видяха млад мъж и привлекателна русокоса жена.

Асад Халил се чувстваше неспокоен, но знаеше, че ако е имало капан, сега нямаше да е тук. Въпреки това продължаваше да стиска пистолета в джоба си.

Шофьорът превключи на скорост и потегли. Халил видя осветения терминал на около километър от хангарите.

Излязоха от летището и той попита шофьора:

— Къде отивате?

— Пътническата и общата част са отделни, затова не мога да пресека напряко.

Асад не каза нищо.

Известно време всички мълчаха, после Садъруейт се обърна към двойката пред тях.

— Сега ли пристигнахте, приятели?

Мъжът завъртя глава и първо погледна към Халил. Очите им се срещнаха, но либиецът знаеше, че в мрака лицето му не се вижда.

— Да — отвърна непознатият, — току-що пристигаме от Атлантик Сити.

— Имали сте късмет, а? — Пилотът кимна към блондинката, намигна и се ухили.

Мъжът принудено се усмихна.

— Това няма нищо общо с късмета. — После се обърна напред.

Бусът отново влезе в летището и спря пред главния терминал. Младата двойка слезе и се запъти към таксиметровата стоянка.

— Извинете, но съм наел автомобил от „Херц“ — каза Халил на шофьора. — Може ли да отидем направо на техния паркинг?

— Да, няма проблем. — След минута бяха на малкия паркинг, запазен за клиентите на „Херц Голд Кард“.

Под осветения метален покрив имаше двадесет номерирани места за паркиране, обозначени с имена. На едно от тях пишеше БАДР и Халил се насочи към него.

Садъруейт го последва.

Стигнаха до автомобила, черен линкълн. Асад отвори задната врата и остави сака си на седалката.

— Това ли е колата ви? — попита пилотът.

— Да. „Бадр“ е името на компанията.

— Аха… не трябва ли да подпишете някакви документи?

— Това е специална услуга. Така избягвам дългите опашки в офиса.

— Качете се, моля.

Садъруейт сви рамене, отвори предната дясна врата, настани се вътре и хвърли чантата си отзад.

Халил запали двигателя и включи фаровете.

— Бихте ли извадили документите от жабката? — обърна се той към спътника си.

Садъруейт го направи и Асад потегли към изхода. Служителката в будката на портала отвори прозореца си.

— Може ли да ми покажете договора за наема на колата и шофьорската си книжка, господине?

Халил взе документите от Садъруейт и й ги подаде. Служителката ги прегледа и си остави единия екземпляр. Асад й протегна египетската и международната си шофьорска книжка. Жената ги проучи за няколко секунди, хвърли поглед към него, после му върна всичко.

— Можете да продължите.

Излязоха на шосето и завиха надясно. Халил прибра шофьорската книжка и договора в джоба на гърдите си.

— Ето значи как го правят големите клечки — обади се Садъруейт.

— Моля?

— Богат ли сте?

— Компанията ми е богата.

— Хубаво. Така не си губите времето с някоя мърлява кучка в офиса на „Херц“.

— Да.

— Далече ли е мотелът?

— Преди да отидем там можем да се обадим на господин Маккой. Вече наближава осем часът.

— Да… — Садъруейт погледна мобилния телефон на таблото. — Да, защо не?

— Знаете ли номера му?

— Да.

Пилотът извади картичката на Маккой от джоба си и включи лампичката на тавана.

Преди да успее да набере, Халил каза:

— Навярно е по-добре да споменете само, че водите със себе си приятел. Ще му се представя лично, когато пристигнем. И обяснете на господин Маккой, че нямате много време. Поискайте да видите музея тази вечер. Ако се наложи, може първо да минем през дома му. Както виждате, автомобилът има сателитен навигатор, така че лесно ще намерим адреса. Моля, оставете високоговорителя на телефона включен.

Съдъруейт го погледна, после погледна дисплея на навигационната система на таблото.

— Ясно. — И набра номера на Джим Маккой.

На третото иззвъняване отговори женски глас.

— Ало?

— Бети, тук е Бил Садъруейт.

— О… здравей, Бил. Как си?

— Страхотно. Как са децата?

— Добре.

— Джим там ли е? — И преди жената да успее да отговори, Садъруейт, който бе свикнал да го отрязват, бързо прибави: — Трябва да поговоря с него за нещо важно.

— Ами… добре, чакай да видя дали е свършил с другия си разговор.

— Благодаря. Предай му, че съм му приготвил изненада.