Нелсън Демил - Играта на лъва

— Извинете ме, господин Маккой — прекъсна го Халил. — Всички разполагаме с малко време, а зная, че господин Садъруейт иска да види някогашния си изтребител.

Директорът погледна госта си и кимна.

— Добра идея. Последвайте ме.

Влязоха във втория хангар, в който бяха изложени предимно реактивни самолети и космически модули.

Халил се удиви от всички бойни машини, събрани тук. Американците обичаха да се представят пред света като мирен народ. Ала в този музей ставаше ясно, че военното изкуство е най-висшата проява на тяхната култура. Не ги обвиняваше, нито ги съдеше — всъщност им завиждаше.

Маккой отиде направо при изтребителя-бомбардировач F-111, лъскаво сребрист двумоторен самолет с обозначенията на американските военновъздушни сили. Подвижните му криле бяха изтеглени назад и на корпуса му бе написано името „Могъщата Бети“.

Директорът се обърна към Бил Садъруейт.

— Е, ето го, приятел. Навява ли ти спомени?

Садъруейт зяпаше изтребителя така, все едно е ангел, който го вика да го хване за ръка и да полетят. Очите му се навлажниха.

Джим Маккой се усмихна.

— Нарекох го на името на жена си.

Асад Халил също гледаше самолета, потънал в собствените си спомени.

Садъруейт се приближи и докосна самолета. Пръстите му милваха алуминиевите плочи, очите му поглъщаха всеки детайл на съвършения аеродинамичен корпус.

— Наистина летяхме на такива изтребители, Джим. Наистина.

— Преди милион години.

Халил се отдалечи, преструвайки се, че иска да остави двамата воини насаме. Всъщност се наслаждаваше на момента. Чу ги да разговарят и да се смеят. Затвори очи и ясно си представи мъглявото петно, което се носеше към него, видя онази ужасна бойна машина, бълваща червени пламъци от опашката си като адски демон. Опита се да прескочи спомена за това как се бе изпуснал в панталона си, но образите в главата му бяха прекалено живи и той ги остави да го изпълнят. Знаеше, че ще отмъсти за унижението.

Садъруейт го повика и Халил се обърна.

До самолета имаше подвижна алуминиева платформа със стълба и Бил попита:

— Може ли да ни снимате в кабината?

Халил само това чакаше.

— С удоволствие.

Джим Маккой пръв се изкачи по стълбата. Куполът на кабината беше вдигнат и той се вмъкна отдясно на седалката на оръжейника. Садъруейт го последва, скочи на мястото на пилота и извика:

— Опа! По седлата! Хайде да избием копелетата!

— Да!

Директорът го изгледа неодобрително, но не каза нищо. Асад Халил се изкачи по стълбата.

— Добре, приятел, излитаме за Арабистан — продължи Садъруейт. — Хей, ще ми се навремето ти да беше с мен вместо Чип. На него хич не му млъкваше устата. — Той започна да си играе с руля, като имитираше рев на двигател. — Огън, едно, две. — Бил широко се усмихна. — Знаеш ли, спомням си всичко, сякаш беше вчера. — Пилотът прокара пръсти по пулта. — Басирам се, че мога да направя предстартова проверка.

— Не се съмнявам — поласка го Маккой.

— Добре, приятел, искам да хвърлим бомбата върху палатката, докато Муамар чука вътре камилата си! — Садъруейт избухна в смях.

Джим Маккой погледна господин Фанини, който стоеше на стълбата, и се насили да се усмихна на госта си. Искаше му се Бил да е дошъл сам.

Асад Халил вдигна фотоапарата, насочи го към двамата мъже й попита:

— Готови ли сте?

Садъруейт се ухили към обектива. Светкавицата проблесна. Маккой се опита да си придаде невъзмутим вид. Бил протегна лявата ръка и показа среден пръст. Асад продължаваше да снима.

— Хей, стига… — понечи да възрази директорът.

Асад Халил прибра апарата в сака си и извади пластмасовата бутилка от „Шератон“.

— Само още две снимки, господа.

Маккой запремигва, за да проясни очите си от блясъка на светвицата, и погледна към госта. Бутилката не го разтревожи, но лицето на господин Фанини имаше странно изражение. Внезапно му хрумна, че ще се случи нещо ужасно.

— Е, господа, приятни ли са спомените ви от бомбардировката? — попита Асад Халил.

Маккой не отговори.

— Господин Фанини — каза Садъруейт, — бихте ли се качили на носа, за да ни снимате отпред?

Халил не помръдна.

— Хайде да излизаме, Бил — рече Джим Маккой.

— Останете на местата си — нареди Халил.

Директорът го зяпна и устата му пресъхна. Дълбоко в душата си винаги бе знаел, че този ден все някога ще настъпи.

— Преместете платформата, за да ни снимате от другата страна — каза Садъруейт. — После…

— Млъкни.

— А?