Нелсън Демил - Играта на лъва

— Затвори си устата.

— Хей, ти за какъв… — И изведнъж Садъруейт се озова пред дулото на пистолет.

— О, Господи… о, не!… — тихо възкликна Маккой.

Халил се усмихна.

— Е, господин Маккой, вие вече сте се досетили, че не съм производител на брезент. Може да се каже, че съм производител на савани.

— Майко Божия…

Бил Садъруейт объркано погледна директора, после Халил.

— Какво става?

— Млъкни, Бил — каза Маккой. — Тук е пълно с въоръжени пазачи и охранителни камери. Предлагам ви да си тръгнете сега и няма да…

— Тишина! Аз ще говоря. Обещавам да бъда кратък. Имам друга среща и няма да се бавя. Маккой замълча. Бил Садъруейт за пръв път не каза нищо. Очевидно започваше да разбира.

— На петнадесети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста година бях шестнайсетгодишно момче и живеех със семейството с Ал Азизия, място, известно и на двама ви — продължи Асад Халил.

— Значи сте живели там, така ли? В Либия? — попита Садърует.

— Тишина! — повтори Халил. — Вие долетяхте в моята страна, хвърлихте бомби върху моя народ, убихте семейството ми — двамата ми братя, двете ми сестри и майка ми — после сте се върнали в Англия, където, предполагам, сте отпразнували убийствата си. Сега ще платите за своите престъпления.

Садъруейт най-после осъзна, че ще умре, и погледна Джим Маккой.

— Съжалявам, приятел…

— Млъкни — заповяда Халил. — На първо място, благодаря ви, че ме поканихте на срещата си. Освен това искам да знаете, че вече убих полковник Хамбрехт, генерал Уейклиф и жена му…

— Копеле! — промълви Джим Маккой.

— … Пол Грей, а сега ще убия вас двамата. После… е, трябва да реша дали да изхабя един куршум за полковник Калъм и да сложа край на мъките му. След това е ред на господин Уигинс и…

Бил Садъруейт протегна среден пръст към Асад и извика:

— Майната ти, скапаняк такъв! Майната ти, майната му на оня твой скапан шеф, майната…

Халил пъхна дулото на глока в гърлото на бутилката и го простреля от упор в челото. Приглушеният тътен отекна в огромния хангар. Главата на Садъруейт отскочи назад, после клюмна на гърдите му.

Джим Маккой седеше замръзнал на мястото си, после устните му започнаха да мълвят молитва. Той се прекръсти.

— Погледни ме.

Директорът продължаваше да се моли и Халил чу думите:

— … по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото…

— Любимият ми еврейски псалм:… защото Ти си с мен…

Двамата продължиха заедно:

— … Твоят жезъл и твоята палица ме успокояват. Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена. Тъй благостта и милостта Ти да ме придружават през всички дни на живота ми, и аз ще пребъдвам в дома Господен много дни 14 14 Псалтир 22:4 — 6. — Б. пр. .

Когато свършиха, Асад Халил каза: „Амин“ и стреля в сърцето Джим Маккой. В мига преди американецът да умре погледите им се срещнаха.

Халил пъхна пистолета в джоба си, върна пластмасовата бутилка в сака и се пресегна в кабината. Извади портфейлите на двамата, прибра ги в чантата си и избърса окървавените си пръсти в тениската на Садъруейт. После опипа тялото му, но не откри оръжие и заключи, че мъжът го е излъгал.

Накрая затвори плексигласовия купол.

— Лека нощ, господа. Дано вече сте в ада при приятелите си.

Слезе от стълбата, вдигна двете празни гилзи от пода и избута алуминиевата платформа до друг самолет.

Асад Халил пъхна ръка в джоба на сакото си и бързо се върна в атриума. Пазачът не се виждаше. Той влезе в коридора с офисите и чу шум зад една от затворените врати. Отвори я и завари пазача да слуша радио и да чете авиационно списание. Зад него имаше петнадесет монитора, показващи различни части от огромния музеен комплекс.

Мъжът вдигна глава.

— Свършихте ли?

Халил затвори вратата зад себе си, стреля в главата на пазача и се запъти към мониторите още преди тялото на американеца да е паднало на пода. Ако се съдеше по дисплеите, в музея нямаше никой друг. Той откри видеокасетофоните в ъгъла, изключи ги, извади петнадесетте касети и ги прибра в сака си. Приклекна до пазача, взе портфейла му, вдигна гилзата, после излезе от стаята и затвори вратата. Бързо пресече атриума, излезе от сградата, качи се на линкълна и потегли. Погледна часовника на таблото — 22:57.

Въведе в сателитния навигатор летище „Макартър“ и след десет минути излезе на пътя, водещ на север към лонгайландската експресна магистрала.

Замисли се смъртта на Садъруейт и Маккой. Хрумна му, че никога не може да се предвиди как ще умре човек. Това му се стори интересно и Асад се зачуди как би реагирал в подобна ситуация. Арогантността на Садъруейт го беше изненадала. Или бе намерил кураж в последните мигове от живота си, или в него имаше толкова много зло, че сетните му думи не бяха проява на смелост, а на чиста омраза. Асад Халил осъзна, че самият той навярно би се държал по същия начин.