Нелсън Демил - Играта на лъва

— Да.

— В момента сме на височина триста метра и няма да ни се наложи да се занимаваме с всичките им глупости. Господи, ония от кулата на Федералното управление на авиацията са скапани задници.

Халил не отговори. Този човек използваше удивително много ругатни. Същото се отнасяше и за собствените му сънародници, но те никога не богохулстваха като този безбожник, който споменаващ всуе името на пророка Иисус. В Либия за богохулство с името ня пророк наказаха с камшик — и убиваха за поругаване на името на аллах.

Садъруейт погледна пътника си.

— Та значи наистина сте в текстилния бизнес?

— Да. Вие с какъв бизнес смятахте, че се занимавам?

Пилотът се засмя.

— Ами, да ви кажа честно, мислех, че може да сте от мафията.

Асад Халил се усмихна.

— Аз съм честен човек, търгувам с текстил. — И прибави: — Как си представяте, че някой мафиот би пътувал с толкова стар самолет?

Садъруейт се насили да се усмихне.

— Имате право, предполагам… но ви докарах дотук, нали?

— Все още не сме кацнали.

— Ще кацнем. Още не съм убивал никого.

— Нима?

— Да… но тогава ми плащаха, за да убивам. — Той се засмя. — Първият на мястото на катастрофата е пилотът. Приличам ли ви на мъртвец?

Асад Халил не отговори.

Садъруейт повика кулата на „Макартър“ по радиостанцията.

— Кула Лонг Айланд, тук „Апачи“ шейсет и четири. Намирам се на петнайсет километра южно от вас, височина триста метра, спускам се към „Макартър“. — Той изслуша отговора и потвърди приемането на инструкциите.

Няколко минути по-късно пред тях се появи голямо летище и пилотът се насочи към двадесет и четвърта писта. Халил видя главния терминал в далечината наляво. Надясно имаше група хангари, край които бяха паркирани малки самолети. Аерогарата бе заобиколена от дървета, жилищни квартали и магистрали.

Според неговата информация летището се намираше на седемдесет и пет километра източно от „Кенеди“ и тъй като не приемаше международни полети, не се охраняваше прекалено строго. Във всеки случай, той пътуваше с частен самолет.

Преди петнадесет години американските власти бяха обявили пътническите полети за обект на строга охрана и частните самолети нямаха право да спират на пътнически терминал. Определеният за тях участък изобщо не се охраняваше. В резултат тъкмо онези хора, от които се страхуваха американците — саботьори, наркотрафиканти борци за свобода и луди — можеха свободно да летят из страната, стига да използват частни самолети.

Асад Халил промълви няколко благодарствени думи към глупавите бюрократи, които улесняваха мисията му.

Самолетът плавно кацна. Това изненада Халил, като се имаха предвид очевидните психически отклонения на пилота.

— Видяхте ли? — попита Садъруейт. — Пристигнахте жив и здрав.

Асад не отговори.

Садъруейт излезе от пистата и продължи към частните хангари.

Слънцето бе залязло и летището тънеше в мрак, освен осветените писти и сградите на неохраняемия участък в далечината.

Халил внимаваше за някакъв капан. Беше готов да извади пистолета си и да нареди на пилота отново да излети, но около хангарите не забеляза нищо особено.

Садъруейт спря на рампата и изключи двигателите.

— Добре, да излизаме от тоя летящ ковчег. — И се засмя.

Двамата разкопчаха коланите и взеха саковете си. Халил отключи вратата и се измъкна на крилото, пъхнал дясната си ръка в джоба, в който бе глокът му. При първия признак за опасност щеше да стреля в главата на Бил Садъруейт. Щеше да съжалява само за пропуснатата възможност да обсъди с бившия лейтенант причината за смъртта му.

Асад престана да се оглежда и се опита да усети опасността. Застана абсолютно неподвижен като душещ въздуха лъв.

— Добре ли сте? — попита пилотът. — Просто скочете долу. Краката ви са по-близо до земята, отколкото очите ви. Хайде, скачайте.

Халил за последен път се озърна, окончателно се успокои и скочи от крилото. Садъруейт го последва, после се протегна и се прозя.

— Тук е приятно прохладно — отбеляза той. — Ще повикам някой от поддръжката да ни откара до терминала. Можете да останете тук.

— Ще дойда с вас.

— Както искате.

Запътиха се към един недалечен хангар и откриха един от техниците.

— Приятел — спря го Садъруейт, — можеш ли да ни хвърлиш до терминала?

— Онзи бял бус потегля за натам — отвърна мъжът.

— Страхотно. Виж, ще остана тук през нощта. Излитам утре сутрин, навярно по-късно. Можеш ли да заредиш и да боядисаш самолета? — Пилотът се засмя.