Нелсън Демил - Играта на лъва

Тя се усмихна и се прозя, после нахлузи ремъка с кобура върху голото си тяло и ако си падате по такива неща, изглеждаше секси.

— Странна работа — след като се видя в огледалото, отбеляза Кейт. — Искам да кажа, циците и патлака.

— Без коментар.

— Това беше кобурът на баща ми. Не исках да му кажа, че вече не се носят. Глокът е нов и го нося горе-долу веднъж седмично. И всеки път, когато гостувам на родителите си.

Кимнах. Това ми подсказваше нещо за Кейт Мейфилд.

Тя отиде при телефонния секретар на нощното шкафче и натисна един от бутоните. Разнесе се гласът на Тед Наш:

— Кейт, тук е Тед. Обаждам се от Франкфурт. Съобщиха ми, че двамата с Кори нямало да се присъедините към нас. Смятам, че пропускате възможност. Според мен убийството на таксиметровия шофьор е за заблуда… Както и да е, позвъни ми… в Ню Йорк минава полунощ… мислех, че ще те открия вкъщи… И Кори го няма. Добре, обади ми се тук до три-четири часа ваше време. Аз съм във „Фрункфуртер Хоф“. — Той продиктува номера. — Или по-късно ще се опитам да те намеря в службата. Трябва да поговорим.

Нито един от нас не каза нищо, но гласът на тоя тип в спалнята на Кейт Мейфилд ме ядоса и предполагам, че тя го усети, защото каза:

— По-късно ще се чуя с него.

Както обикновено, двамата с Тед имахме различни теории. Аз смятах, че франкфуртското убийство е за отвличане на вниманието. И бях съвсем сигурен, че хитрият стар Тед също мисли така, но иска да съм в Германия. Интересно. Е, щом Тед казва да отида на точка В, значи ще остана на точка А.

Кейт вече беше в леглото и ме викаше при себе си.

Пъхнах се под завивките и двамата се сгушихме един до друг с преплетени ръце и крака. Чаршафите бяха студени и свежи, възглавницата и матракът бяха твърди, също като Кейт Мейфилд. Така по ми харесваше, отколкото да клюмам на фотьойла си пред телевизора.

Големият мозък заспиваше, но малкият бе абсолютно буден, както понякога се случва. Тя се покатери отгоре ми. По някое време сьвсем се унесох и ми се присъни адски реалистичен сън за това как се чукам с Кейт Мейфилд.

Старият „Пайпър Апачи“ се носеше на североизток към Лонг Айланд в ясното небе. Асад Халил гледаше към земята.

— Имаме чудесен попътен вятър и ще пристигнем по-рано — информира го Бил Садъруейт.

— Отлично. — „Попътният вятър съкращава живота ти.“

— Както казах, оная операция беше най-дългата в историята на военната авиация. А и F-111 не е много удобен.

Халил мълчаливо го слушаше.

— Скапаните французи не ни пуснаха да прелетим над тяхна територия. Но с италианците нямаше проблем — разрешиха ни да кацнем на Сицилия, ако се наложи. Затова ви харесвам, момчета.

— Благодаря.

Под тях се плъзгаше Норфък, Вирджиния, и Садъруейт използва възможността, за да му покаже военноморската база.

— Вижте… там е флотът… виждате ли ония два самолетоносача?

Видяхте ли ги?

— Да.

— Онази нощ флотът много ни помогна. Не участваха в битката, но ни вдъхваше увереност самият факт, че са там и ни прикриват на връщане.

— Да, разбирам.

— Но се оказа, че тъпите либийски военновъздушни сили изобщо не ни преследваха. Пилотите им сигурно са се крили под леглата си, попикани от страх. — Садъруейт се засмя.

Халил със срам и гняв си спомни как самият той се бе изпуснал от ужас.

— Струва ми се, че един американски самолет все пак беше свален от либийските военновъздушни сили.

— Няма такова нещо. Те изобщо не излетяха.

— Но изгубихте един самолет, нали?

Садъруейт погледна пътника си.

— Да, но пичът сам се прецака. Спусна се прекалено ниско и се блъсна във водата по време на приближаването към брега.

— Може да е бил улучен от ракета или зенитно оръдие.

— Тяхната противовъздушна отбрана нищо не струваше. Искам да кажа, наистина имаха модерна техника от руснаците, но не им стигаше пипе да я използват. — Бил се замисли и прибави: — Но наистина изстреляха много ракети земя-въздух.

— Били сте много смел.

— Просто си вършех работата.

— Вие ли пилотирахте първия самолет, който бомбардира Ал Азизия?

— Да. Водещия самолет… хей, наистина ли казах Ал Азизия?

— Да.

— Хм… — Садъруейт не си спомняше да е споменавал името, което едва можеше да произнесе. — Както и да е, моят оръжейник, Чип… не бива да разкривам фамилии… та той хвърли четири бомби, улучи три цели и се прецака с последната, но все пак улучи нещо.

— Какво?

— Не знам. Сателитните снимки след операцията показаха… може да са били казарми или къщи… нямаше вторични експлозии, така че не беше онова, което трябваше да улучи, някакъв стар италиански склад за боеприпаси. На кой му пука? Нали улучи нещо? Знаете ли как се изчисляват жертвите? Момчетата от сателитното разузнаване събират ръцете и краката и ги делят на четири. — Той се засмя.