Нелсън Демил - Мейдей

Капитан Алън Стюарт се облегна назад и се загледа през предното стъкло. Намръщи се. Болеше го глава. Нещо не му даваше мира. Кафе. Бразилия. Трябваше да отиде в Бразилия за кафе. Усмихна се. По брадичката му потече тънка струйка слюнка.

Автопилотът продължи да направлява самолета Стратън 797 и да изпълнява предварително зададените му параметри за принудително снижаване. Електронната памет и действията му във възникналата критична ситуация по никакъв начин не бяха повлияни от липсата на кислород. Компютърът нямаше представа за влиянието на кислородния глад върху хората, чийто живот зависеше от него. В интерес на истината един от младите конструктори на този автопилот бе предложил по време на разработването му да създадат опция за автоматичното му изключване в случай на внезапна и пълна декомпресия, възникнала на височина над петдесет хиляди фута. Само че същият този млад конструктор вече не създаваше автопилоти, а неговото предложение за самоотстраняване на автопилота — така го бяха нарекли големите умове, работили върху създаването на Стратън — не бе срещнало разбиране и радушен прием. Автопилотът можеше и щеше да снижи самолета до единадесет хиляди фута — височина, на която въздухът беше по-топъл и годен за дишане. Той дори щеше да продължи да пилотира самолета по предварително зададения курс до Токио. Можеше да се справи с всичко това. Само че без помощта на екипажа той просто не би могъл да приземи лайнера.

Джон Бери почувства последиците от разредения въздух. Беше започнал да хипервентилира. Мъчеше го болезнено главоболие, виеше му се свят. Седна на тоалетната чиния и след известно време се почувства малко по-добре.

Изправи се отново и дръпна вратата. Не можа да я отвори. Почувства се твърде слаб, за да опита отново. Погледна към часовника си над мивката. Единадесет часа и четири минути. Бяха изминали само две минути от удара, който бе усетил. Струваше му се, че бе минало повече време.

Бери започна да тропа по вратата.

— Отворете ми! Отворете проклетата врата! Заклещен съм тук вътре!

Прилепи ухо до вратата. От салона долитаха странни звуци. Почука отново, после се облегна на стената. Искаше му се пак да опита да отвори вратата, но реши да изчака докато събере повече сили.

Джон Бери знаеше, че ако се стигне до принудително кацане в океана, той няма да успее да се добере до спасителните лодки. Просто щеше да се удави,след като самолетът потъне. Стисна с ръце пулсиращата си от болка глава, приведе се и повърна на пода. След това се изправи, вдиша дълбоко няколко пъти, но умората и слабостта го връхлетяха като гигантска вълна. Искаше му се да изплакне лицето и устата си, но си спомни, че кранът бе пресъхнал. Защо?

В тоалетната като че ли притъмня и той се почувства още по-слаб. Отпусна се на пода. Бавно губеше съзнание, напрежението постепенно напускаше тялото му. Обхванат бе от странна еуфория и реши, че смъртта няма да е чак толкова страшна. Макар че никога до този момент не бе изпитвал страх от смъртта. Спомни си детството си, помисли дори за децата си и това намали донякъде чувството му на вина заради отношението му към тях. Спомни си и Дженифър такава, каквато беше преди. Затвори очи и потъна в тъмнина.

В малката тоалетна продължаваше да навлиза постоянен поток от сгъстен и затоплен въздух. Голяма част от него излиташе през процепите около вратата, но това ставаше сравнително бавно и вратата продължаваше да стои плътно затворена, благодарение на атмосферното налягане от над два паунда на квадратен инч. Налягането падаше бавно и най-голямата височина, на която съответстваше, бе тридесет и една хиляди фута.

Джон Бери лежеше сгърчен на пода и дишаше неравномерно. Пет минути на височина тридесет и една хиляди фута щяха да му причинят трайни и необратими мозъчни увреждания. Автопилотът обаче бързо снижаваше самолета на по-безопасна височина.

В туристическия и първокласния сектор на пътническия салон, както и в салона за развлечения и в пилотската кабина пасажерите и членовете на екипажа на Полет 52 на Транс-Юнайтид започнаха един по един да изпадат в дълбок сън; мозъчните им клетки бяха лишени от кислород в продължение на твърде дълъг период от време.

В единадесет часа и осем минути преди обяд, шест минути след като бе поразен от ракетата Феникс, самолетът Стратън 797 се снижи на осемнадесет хиляди фута. Автопилотът отбеляза достигнатата височина и започна бавно да намалява скоростта на принудителното спускане. Спирачките автоматично се изтеглиха назад, след което последва бавно и постепенно усилване на мощността на четирите двигателя.