Нелсън Демил - Мейдей

Четирите двигателя на техния Стратън засмукваха и компресираха разредения въздух и правеха всичко възможно, за да изравнят, доколкото това бе възможно, налягането в разхерметизираната кабина. При спускането им надолу въздухът постепенно се сгъстяваше и потокът, изпомпван в кабината, ставаше по-силен. Но Алън Стюарт подозираше — всъщност знаеше го със сигурност — че това беше обречена битка. Там някъде отзад върху корпуса на самолета зееше дяволски голяма дупка и едно просто аритметично изчисление… В резервоар има десет галона вода 8 8 1 галон = 3,78 л — Б. пр. . Ако на всяка секунда изтича по един галон, а на всеки пет секунди се влива по половин галон, след колко секунди… След много. Твърде много. Главата му сякаш щеше да се пръсне; той вече можеше да мисли единствено за непоносимата болка.

Капитан Стюарт бавно извърна глава по посока на Маквери. Той бе надянал кислородна маска и предаваше радиосигнали за помощ по международната честота, предназначена за самолети в опасност.

— Няма смисъл — тихо промърмори Стюарт, но също протегна ръка към кислородната маска, надяна я и здраво я притисна към лицето си. Обърна се назад към Феслър. Той лежеше, захлупил лице върху таблото пред себе си. От устата, ушите и носа му течеше кръв.

Маквери продължаваше да изпраща сигнала за помощ, макар че вече не можеше да мисли и говори свързано. Докато говореше, вдишваше дълбоко от кислородната маска. Устата му се напълни с кръв и той трябваше да я преглътне.

Маквери чудесно знаеше, че кислородната маска не е достатъчна за спасението им. Без нужното налягане, което да изтласка кислорода до белите му дробове, маската бе почти безполезна. Бутилката с кислород за спешни случаи, която се намираше зад работния панел на Феслър, спокойно можеше да се намира чак в Сан Франциско — ползата от нея щеше да бъде същата. Никаква. Само специален костюм с изравнено налягане — космически костюм от вида, който бе носил в армията — можеше да упражни върху тялото му налягането, необходимо за дишане. Маквери обаче знаеше, че дори и да разполагаше с такъв костюм на борда, той просто нямаше достатъчно време, за да го облече.

Дан Маквери, който на млади години бе изпълнявал всевъзможни мисии и опасни полети на борда на най-модерните военни изтребители, изведнъж се уплаши както никога преди през живота си. Как се бе случило това? При самолетите от гражданската авиация обикновено не се стигаше до такава бърза и пълна декомпресия — нещо обичайно за военните самолети, улучени по време на битка. Вероятността за внезапна декомпресия бе толкова малка, че бе напълно пренебрегната от авиоинженерите, проектирали и построили този Стратън. Между отделните сектори в самолета нямаше врати, заключващи се при опасност от разхерметизиране, нито пък херметически затворени прегради, каквито бяха предвидени на съвременните кораби и модерните дирижабли. Тези нововъведения, гарантиращи безопасност, бяха твърде тежки за един пътнически самолет. И прекалено скъпи. Пълна декомпресия на борда на Стратън не се предвиждаше. Но ето че тя беше факт. Как се бе случило? Той се запита дали херметически затворените сектори биха им помогнали в подобна ситуация. Спомни си за Титаник и прехвалените му водоустойчиви каюти. Чудото на инженерната мисъл… подготвен за всякакви непредвидени обстоятелства… само съвкупност от най-необичайни… Главата му се цепеше, а по цялото му тяло пробяга хлад, който го смрази както никога преди.

Дан Маквери осъзна, че умира.

Зрението на капитан Стюарт започна да се замъглява. Наведе глава напред и доближи лице до дигиталния часовник. Беше изминала повече от минута, откакто бе почувствал удара. Самолетът все още летеше на автопилот и се снижаваше твърде бързо. Стюарт видя, че вече слизаха с по дванадесет хиляди фута на минута. Намираха се на петдесет и три хиляди фута височина. Налягането в кабината съответстваше на четиридесет и пет хиляди. Определено нямаше да успеят да слязат на височината, на която кислородните маски да влязат в употреба и да спасят живота на онези, които ще са в състояние да ги използват. Едва няколко минути по-късно щяха да се снижат на височина, на която въздухът става за дишане. Той поклати глава. Всички на борда на този самолет бяха обречени.

За момент Стюарт се замисли за пътниците. Те бяха негова отговорност. Но той не можеше да направи нищо за тях. Нито пък да им каже нещо. На падащия самолет нямаше време за драматични речи от страна на капитана, за сбогувания и прощални тостове. Само няколко минути, или секунди, на неподправен ужас, а след това — смърт.