Нелсън Демил - Мейдей

В туристическия сектор шумът от вятъра и свистящия въздух бе намалял значително вследствие на почти изравнените стойности на вътрешното и външното налягане. Хората бяха в състояние да се чуват един друг, но вече почти никой не говореше. Повечето пътници притискаха към лицата си спусналите се над главите им кислородни маски, вдишваха и издишваха дълбоко, озадачени от невъзможността да изпитат усещането, причинено от дълбока глътка чист въздух.

Нахлулият в салона студ засили въздействието на преживения шок и увеличи негативните последици от недостига на кислород. По тавана се образува плътен конденз, причинен от наличните на борда пари от естествен произход, засмукани внезапно вследствие на намаленото налягане в кабината. Пътниците се взираха в оформилите се над главите им облаци, неспособни да си обяснят същността и произхода им.

Някой изкрещя: Огън! и част от пътниците се развикаха от страх. Повечето обаче, твърде уплашени, или прекалено дезориентирани, за да реагират, запазиха мълчание, приемайки и примирявайки се с поредното споходило ги бедствие. Облакът обхващаше целия салон подобно на гъста мъгла, настъпваща от океана, и обгръщаше смълчаните хора в сивата си пелена. Лампите, забулени от облака пара, хвърляха призрачна, неземна светлина. По стените и прозорците започнаха да се образуват зловещи ледени висулки. В близост до дупката от дясната страна се вихреха снежинки.

Парите постепенно се разсеяха и въздухът в самолета се изсуши. Влага имаше единствено в леката мъгла, излизаща от устата на все още живите пътници, и в кръвта, струяща от зейналите рани на умиращите. Кръвта и дъхът на хората кристализираха и замръзващите повърхности се покриха с коричка от бял и червен скреж.

Шумът, предизвикан от излитащия навън въздух, намаля и в салона започна да се чува по-отчетливо ревът на четирите двигателя на Стратън, както и свистенето на външния въздушен поток. Тези нови шумове изпълниха туристическия сектор и заглушиха слабите стонове на ранените.

Броят на мъртвите и умиращите беше неизвестен. Повечето от останалите бяха в шок. По всичко личеше обаче, че най-лошото тепърва предстои. Самолетът все още летеше и не показваше признаци за предстояща катастрофа. Но въздействието на кислородния недостиг започна да се усеща и пътниците от Полет 52 бяха обхванати от странно спокойствие, от приятна отпуснатост, наподобяваща състоянието, причинено от алкохол или транквиланти. Хората все още изпитваха болки в ушите и очните ябълки, но те вече не бяха толкова остри.

Капитан Стюарт притисна лице към конзолата. Кабината сякаш тънеше в мрак, но той различи лампичките по контролното табло. Те светеха като умиращи слънца в някоя далечна галактика, но като че ли не излъчваха никаква светлина. Той разчете показанията на двата висотомера. Самолетът се намираше на петдесет и една хиляди фута и продължаваше да се спуска. Висотомерът от кабината също сочеше петдесет и една хиляди и вече отчиташе височината на снижаващия се лайнер. Налягането в кабината бе равно на нула. Атмосферното налягане в самолета бе равно на това извън него.

Автопилотът продължаваше да направлява снижаването на самолета. На тридесет хиляди фута по-гъстият въздух щеше да създаде достатъчно налягане за използване на кислородните маски. Скоростта на спускане и физиологичните последици от кислородния глад — задушаването — бяха влезли в противоборство, но задушаването очевидно щеше да спечели. Стюарт не виждаше изход от положението. Всички параметри — скорост на движение, височина, скорост на снижаване, загуба на атмосферно налягане — бяха известни и напълно предсказуеми. Капитанът се бе запознал с тях много преди да седне за пръв път в пилотската кабина на Стратън. Ако само шибаната дупка беше по-малка…

В първокласния сектор един възрастен мъж, Джон Торндайк, разкопча предпазния си колан и бързо се изправи. Изпита познатото стягане в гърдите и протегна ръка към хапчетата, които носеше в джоба на сакото си. Лицето му силно пребледня, а после посиня. Сърцето му не издържа. За момент се люшна на място, а след това се захлупи върху масата за коктейли, откъдето се изтърколи върху съпругата си. Тя се опита да изпищи, но не можа.

По-възрастните хора в двата сектора на пътническия салон започнаха да умират. Някои си отиваха безшумно, а други стенеха от болка, докато сърцата и белите им дробове бавно отказваха да функционират.