Нелсън Демил - Мейдей

— Престани! Шелбърн, спри! За Бога, престани!

— Джон!

Линда също го повика.

— Господин Бери… моля ви, затворете вратата.

Бери прибра главата си и остави вратата да се затвори зад него. Обърна се, приближи се бавно до капитанския стол и седна. Няколко секунди остана неподвижен, приковал поглед в скута си, а след това вдигна ръце и хвана кормилото.

— Добре, аз поемам оттук.

Шарън Крендъл го погледна, протегна ръка и докосна рамото му.

— Добре ли си?

— Да. Добре съм.

В пилотската кабина се възцари неловко мълчание.

Линда чу някакъв шум зад себе си и се обърна. В следващия момент изпищя.

Няколко ръце се бяха промушили през пролуката. Те хванаха вратата и започнаха да я дърпат към себе си.

Крендъл разкопча колана си.

— По дяволите, отново привлече интереса им. — Тя стана от мястото си.

— Остани тук. Аз ще отида.

— Не. Мога да се справя. Ти управлявай самолета. — Тя взе пожарогасителя, приближи се до вратата и огледа изпънатия чорапогащник. — Разтегнал си го прекалено много.

Бери не отговори.

Крендъл разгледа възела, с който чорапогащникът бе завързан за счупената брава. Възелът беше здрав, но вратата от фибростъкло бе напукана около бравата. Крендъл не можеше да си спомни дали пукнатините са били там и преди. Болтовете на бравата също изглеждаха разхлабени. Тя вдигна очи и през пролуката, широка около шест инча, видя човешки лица и тела. Шарън вдигна пожарогасителя и го насочи право в лицето на Маквери. Натисна спусъка и облакът бяла пяна излетя през пролуката. От другата страна долетяха развълнувани писъци. Повечето ръце изчезнаха. Крендъл вдигна пожарогасителя и го стовари върху една от останалите ръце. После още веднъж удари с него пръстите, които продължаваха да стискат вратата. Изчака няколко секунди, а след това се обърна, върна пожарогасителя на мястото му и се отпусна на стола си.

— Вратата около бравата се е напукала.

Бери кимна.

— Вторият пилот… Дан Маквери… сякаш ги подстрекава…

— Зная. — Бери не можеше да си обясни как в един толкова увреден мозък можеше да се роди такава натрапчива идея фикс. Чудеше се как Маквери успява да наложи лидерството си над останалите.

— Пожарогасителят като че ли е почти празен.

— Не се тревожи за тях.

— И защо не?

— Виж, съжалявам. Малко се поувлякох. Това е. Тя кимна, очите й се напълниха със сълзи.

— Аз също съжалявам. Ти не си виновен. Справяш се чудесно, Джон. Не съм сигурна, че някой професионален пилот би могъл да направи онова, което стори ти.

— Не, не би могъл. Защото веднага след инцидента щеше да реши, че положението е безнадеждно. — Той се присегна и погали лицето й с ръка. — А и аз имам добър екипаж. — Обърна се и погледна Линда Фарли.

— Ти също си много полезен член на екипажа. — Той й се усмихна.

Линда се усмихна смутено в отговор.

Шарън Крендъл сложи ръка върху неговата.

— Искаш ли да поема управлението?

— Не. Не е нужно.

— Защо не опиташ отново да включиш автопилота?

— Не. Не е кой знае колко трудно да го пилотирам сам. Освен това имам нужда от повече практика.

— Добре.

Бери би предпочел да прибегне към помощта на автопилота не само защото вече бе изморен, а защото с автопилота би могъл да осъществи автоматично кацане, ако успееха да намерят летището, макар да не знаеше как точно да го направи. Без изправен автопилот щеше да му се наложи да управлява ръчно проклетия Стратън до последно. Огледа хоризонта, а след това погледна индикатора на радиото.

— Джон! Помръдна!

Бери се наведе настрана и погледна индикатора на навигационното радио на втория пилот.

Двамата с Крендъл останаха дълго време неподвижни, приковали погледи в стрелката, която лежеше абсолютно неподвижно по средата на скалата. Бери забеляза, че дисплеят, указващ оставащото до летището разстояние, не показва нищо.

— Стори ми се, че мръдна. — Шарън се опита да придаде по-голяма убедителност на думите си. — Сигурна съм дори.

— Нищо. — Бери се изправи на стола си. — Дръж го под око.

— Добре.

Бери огледа приборите пред себе си. Никаква промяна. Радиопредавателите продължаваха да мълчат. Навигационните предаватели не даваха признаци на живот. Жълтата лампа на изключения автопилот светеше неуморно. Самолетът следваше курс от сто тридесет и един градуса. Скорост триста и четиридесет възела. Височина деветстотин фута. Единствената промяна бе свързана с индикатора за горивото, което бе паднало под една осма от първоначалното количество. Дори и да видеха суша, вече едва ли щяха да успеят да стигнат до нея.