Нелсън Демил - Мейдей

— Сигурен ли си, че сме настроили правилно предавателите?

— Дай отново да видя тази таблица. — Бери я взе, погледна първо таблицата, а след това и радиото, макар да знаеше, че няма грешка в настройката. Може би все още се намираха твърде далеч от брега. Възможно бе да летят доста на юг, или твърде на север, или пък — и това беше най-лошият вариант — радиото просто не работеше. Не знаеше и може би изобщо нямаше да разбере. Той върна таблиците на Крендъл. — Сигурно още сме извън обхват. Наблюдавай стрелката от твоята страна. Ако помръдне макар и малко, веднага ми кажи.

— Непременно. — Очите й неволно пробягаха по монитора на компютърната система. Съобщението, изписано върху него, изчезна, когато някой от другата страна натисна бутона за повторно изпращане. Звънецът иззвъня отново и същото съобщение започна да се изписва на екрана — получаваха го на всеки три-четири минути през последните три часа.

ДО ПОЛЕТ 52: АКО ВСЕ ОЩЕ ПОЛУЧАВАТЕ СЪОБЩЕНИЯТА НИ, ИСКАМЕ ДА ЗНАЕТЕ, ЧЕ НЕ СМЕ ВИ ИЗОСТАВИЛИ. ДО НАШАТА КОМПЮТЪРНА СИСТЕМА ЗА ВРЪЗКА ИМА ПОСТОЯННО ДЕЖУРЕН, КОЙТО ЩЕ ОСТАНЕ НА ПОСТА СИ ДОКАТО ВИ НАМЕРИМ.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД

— Може би трябва да им отговорим.

Бери не си направи труда да погледне към монитора. Досега при всяко иззвъняване на звънеца той извръщаше очи към екрана. Започваше да се чувства като кучето на Павлов. Волята му започваше да отслабва; искаше му се да им отговори. Но пък току-виж отново им позволил да го убедят да направи някоя глупост.

— Джон, не биха изпращали постоянно това съобщение, ако…

— Просто искат да са абсолютно сигурни, че сме се разбили.

Замисли се за поредицата от петнадесет-двадесет съобщения, пристигнали едно след друго преди няколко часа. Предупредителният звънец не спря да звъни в продължение на цяла минута.

— Най-вероятно искат да покажат, че все още се опитват да направят нещо за нас. Ще продължат да изпращат съобщения, докато някой правителствен чиновник или някой от директорите на авиокомпанията реши, че, дори и да не сме се разбили, със сигурност вече сме останали без гориво. В момента вероятно се придържат към стандартната процедура, която се прилага в подобни случаи. Не бих могъл да зная какво точно правят там, но не бива да забравяме за предложението им да поемем курс към Хаваите, нито пък за инструкциите, благодарение на които спряхме притока на гориво към двигателите.

Крендъл кимна. Думите, изписани на екрана, изглеждаха толкова искрени.

— Джон, може би…

— Дай да сменим темата. — Бери бе прекарал по-голямата част от последните няколко часа, опитвайки се да си представи обстановката в комуникационната зала в Сан Франциско. Копелета!

— Джон? Мислиш ли, че трябва да продължим с тренировките? — Тя посочи ръчката на задкрилките.

— Не. Не са ти нужни повече упражнения. — Двамата бяха упражнявали последователността на действията, които трябваше да извършат при кацането. Целта беше Шарън, по подадена от Бери команда, да поеме управлението на задкрилките и на останалите съоръжения за кацане. Така той щеше да може да съсредоточи цялото си внимание върху пистата — или повърхността на океана, ако се стигнеше дотам. — Не би искала да прегрееш от толкова тренировки, нали? — попита Бери и се усмихна.

Тя се насили да се усмихне в отговор.

В кабината се възцари мълчание. Шумовете, долитащи от салона, станаха по-ясни и отчетливи. До ушите на Бери долитаха тихи стонове и плач, но като цяло пътниците от другата страна на вратата не вдигаха силен шум. Той предположи, че повечето от тях са заспали. После някой отново започна да свири на пианото — по-високо този път — и Бери дори разпозна музиката. Нямаше никакво съмнение, че в салона звучеше Концерт 11 на Чайковски, макар и в ужасно нестроен аранжимент.

— Поеми управлението.

Бери разкопча предпазния колан и бързо се приближи до вратата.

— Джон, какво правиш?

Бери леко открехна вратата, промуши глава през пролуката и огледа салона. Навсякъде из помещението се виждаха обезобразените тела на мъртвите и умиращи пътници, които приличаха на парцаливи кукли, разхвърляни по пода от непослушно дете. Част от хората обаче продължаваха да се движат безцелно по осеяния с тела килим. Даниел Маквери стоеше с лице към кабината. Лицето му беше охлузено, едното му око бе силно отекло. Накуцвайки, той бавно тръгна по посока на Бери.

На пианото свиреше Исак Шелбърн. Дългата му, побеляла коса бе разрошена и сплъстена на главата му, но пръстите му умело пробягваха по клавишите и Бери си припомни случаите, в които го бе гледал да свири по телевизията.