Нелсън Демил - Мейдей

Чу шума от двигателите на S-3, който се намираше на двеста ярда зад него. Скоро щяха да пристигнат да го търсят. Капитан първи ранг Диел и още няколко офицера щяха да се съберат бързо, за да го издирят, а след това щяха да се върнат към по-важните си задължения.

Рандолф Хенингс се загледа в разпенения килватер. Замисли се за познатите му офицери, които бяха погребани в морето, на което бяха отдали целия си живот.

Бяха живели по-малко от него, но пък бяха загинали, преди някой да е опетнил спомена за героичните им дела.

Той вярваше, че един ден, Деня на страшния съд, морето и земята ще върнат своите мъртъвци и ще разкрият тайните си. Тогава невинните ще посочат своите убийци, своите мъчители, своите лъжливи обвинители, ще посочат онези, причинили смъртта им от нехайство, невежество или глупост. И тогава Бог ще осъди всеки един от тези хора и ще им наложи справедливо наказание.

Чу, че викат името му по радиото.

Рандолф Хенингс се пъхна под веригата и уверено се насочи към края на палубата. Без да забавя крачка, той скочи от палубата, прелетя покрай предпазните мрежи, край плющящото на вятъра американско знаме и, незабелязан от никого, падна в разпенения килватер на ядрения самолетоносач Честър. У. Нимитц.

Раменете на Джон Бери го боляха от напрежението, породено от усилията му да управлява огромния Стратън, цялото му тяло започваше да реагира на многото охлузвания и натъртванията, получени по време на шеметното им падане и по време на битката му с Маквери. Ръцете и лицето му бяха покрити със синини, ставите му бяха сковани от болка. Главата му пулсираше, зрението му като че ли взе да се замъглява. Той погледна индикатора за горивото. Горивото, с което разполагаха, заемаше едва една осма от резервоарите.

— Колко е часът?

Шарън погледна часовника си, сверен според времето в Сан Франциско.

— Шест без пет.

Жълтата лампа на изключилия автопилот бе светила непрекъснато през изтеклите три часа. Бери започна да изпитва ирационален гняв към разваления механизъм.

— Шарън, поеми кормилото.

Тя се присегна и хвана щурвала с две ръце.

Бери протегна крака и ръце и разтри очите си, парещи от умора и напрежение. Чувстваше се неудобно стегнат от спасителната жилетка, но смяташе, че на деветстотин фута височина — на по-малко от минута от водата — и тримата трябваше да стоят с жилетките на гърба си.

— Първият, който види суша, получава бутилка шампанско. Както правят на корабите.

— А аз получавам вечеря в Ню Йорк, ако стигнем до летището.

— Точно така. А Линда… — Той извърна глава. — Какво искаш да получиш, след като се приземим? — Бери вече съжаляваше, че е повдигнал въпроса.

Линда Фарли го погледна от мястото си и сви рамене.

— Искам нещо за пиене. И да проверя дали мама… е… добре.

Бери се обърна напред. Погледна към океана. Вълнението бе намаляло, но все още имаше по някоя висока вълна, която би могла да помете самолета, ако се наложи да кацнат аварийно. Небето бе осеяно с бели кълбести облаци — белези за хубаво време, което обаче можеше да се промени във всеки един момент. Предсказанието му, че най-късно в шест часа ще зърнат първата суша, ги бе обнадеждило твърде силно. Шарън и Линда сякаш вярваха на всяка негова дума. Трябваше да внимава повече и да подбира приказките си по-внимателно оттук насетне.

Погледна към радиоконзолата. Въз основа на таблиците, които бе намерил под седалката на втория пилот, Бери бе настроил радиото на капитана на честотата на Салинас, станция на юг от Сан Франциско. Шарън бе настроила навигационното радио на втория пилот на честотата на летището в Сан Франциско. Радиопредавателите — те бяха по-скоро електронни компаси — имаха ограничен обхват, но Бери смяташе, че би трябвало вече да са достатъчно близо, за да получават сигнали от едно от двете летища. Освен ако не се бе отклонил толкова много от курса, че никога да не попадне в обхвата им.

— Забелязваш ли някакво движение на стрелката?

Шарън Крендъл погледна към индикатора на навигационното радио на втория пилот.

— Никакво.

Може би, помисли си Бери, кабелите за антените на тези приемници също са били прекъснати. Гласовата комуникация не беше от чак такова значение за благополучното им приземяване, но без добър радионавигационен сигнал той не би могъл да се ориентира и да направи верен заход към летището.

Крендъл погледна към радиокартата на Западното крайбрежие, която лежеше в скута й.