Нелсън Демил - Мейдей

— Все още нищо — прошепна той, сякаш се боеше, че силният му глас ще подплаши сигнала.

Тя не каза нищо.

И изведнъж стрелката помръдна съвсем лекичко, почти незабележимо.

Шарън Крендъл подскочи на мястото си.

— Видя ли?

На лицето на Бери изгря широка усмивка.

— Видях. Можеш да си сигурна, че я видях. Стрелката започна да подскача по-енергично — знак, че навигационното радио улавя по-силен сигнал. Електронната пътечка към Сан Франциско изведнъж се открои пред очите им.

Малката стрелка потрепваше, следвайки електронните импулси, излъчвани от летището на Сан Франциско, а Джон Бери изведнъж разбра какво са изпитвали всички онези самотни и загубили се в безбрежния безкрай авиатори, моряци и изследователи, зърнали най-сетне обекта на своите търсения.

— Отиваме си у дома. Не остана още много.

— Джон, ще успеем! Сигурна съм!

— Шансовете ни определено нараснаха. Завърти копчето на циферблата. Ето това. Върти го, докато стрелката застане в центъра.

Тя изпълни инструкциите му.

— Добре ли е?

— Да. Сега ми прочети цифрата, появила се на дисплея.

— Едно-три-девет.

— Добре. — Бери стисна кормилото и предприе малък десен завой, целящ да промени стария курс от сто тридесет и един градуса на сто тридесет и девет градуса. След това изравни самолета в хоризонтално положение.

Шарън се обърна да погледне смълчалата се отзад Линда Фарли.

— Засякохме Сан Франциско по радиото.

— Не чувам нищо. Тя се усмихна.

— Не. Това е… навигационно радио. Нещо като компас. Сега вече знаем къде се намира летището.

— А те знаят ли къде сме?

— Не още — отвърна Бери. — Но скоро ще ни забележат на радара.

Линда Фарли се наведе напред и попита:

— Ще приземите ли самолета, господин Бери?

Бери кимна.

— Да. — Замълча за момент. — Макар че може да ни се наложи да кацнем и във водата. Помниш ли всичко, което Шарън ти каза по този въпрос?

— Да.

— Добре. — Бери смени честотата на своето навигационно радио и го настрои на канала на Сан Франциско. — Ще следя показателите оттук. А вие гледайте за суша. — Той регулира циферблата и се загледа в дисплея, който трябваше да отчете разстоянието, делящо ги от Сан Франциско. Видя изписалите се цифри и се усмихна. — Сан Франциско е точно пред нас — на деветдесет и три мили разстояние.

— Деветдесет и три мили? — повтори Крендъл. — След колко време ще сме там?

— След около петнадесет минути. Колко е часът?

— Шест часът и осем минути. Бери кимна.

— Е, най-късно в шест и половина ще бъдем на земята.

— О, мили Боже, не мога да повярвам. — Гласът й пресекна, задавен от сълзи. — О, Джон… О, Господи, не мога да повярвам. — Скри лицето си с ръце, цялото й тяло се разтрепера. — Вече почти сме си у дома.

— Да — разсеяно отговори Бери. Току-що бе погледнал индикаторите за горивото. Стрелката клонеше към нулата. Вече достатъчно добре се ориентираше в показанията на този индикатор и сравнително точно изчисляваше оставащото им летателно време.

До шест и половина, помисли си Бери, вече ще сме останали без гориво.

Едуард Джонсън никога не бе харесвал горещите светлини на прожекторите, но днес те му се струваха по-кошмарни от всякога. Дългата заседателна зала, облицована с орехова ламперия и разположена на втория етаж на главната административна сграда, бе претъпкана с журналисти, оператори и представители на авиокомпанията. Всички обичат катастрофите, помисли си Джонсън. Всички, освен хората, пострадали физически или финансово от тях.

— Проклети лешояди! — промърмори той.

— Говори по-тихо — скастри го Уейн Метц. Той стоеше непосредствено до Джонсън, но се опитваше да не привлича вниманието към себе си. Държеше се така, сякаш нищо не го свързва с него. — Пред теб има микрофони.

Джонсън обаче изпитваше безразсъдна дързост.

— Проклети лешояди — повтори той. — В залата цареше такъв невъобразим шум, че той бе сигурен, че никой няма да го чуе, дори и да изреве с цяло гърло и да направи пълни самопризнания. Избърса потното си чело и с раздразнение забеляза, че прожекторите продължават да светят. — Скоро всичко ще свърши. — Погледна часовника. Шест часът и осем минути. — Тези шибани пресконференции никога не започват навреме.

Ханк Абът, представителят на корпорацията Стратън еъркрафт си проби път сред тълпата.

— Здрасти, Ед. Лош обрат.

Джонсън го погледна.

— Да.

Абът се обърна към Метц.

— Уейн Метц, нали? Бенефишъл?