Нелсън Демил - Мейдей

— Една минута!

Джонсън извади една пура от джоба си и я запали. Огледа залата. Кевин Фитзджералд стоеше редом със завеждащия връзките с обществеността на Транс-Юнайтид и с няколко от шефовете на компанията. Малко по-нататък видя президента и председателя на борда, които се държаха така, сякаш самият Господ Бог бе застанал между тях, макар непочтителният поглед на Джонсън да не го виждаше. Всички шефове единодушно бяха изразили становището, че настоящата пресконференция е твърде важна, за да се проведе от служителите от отдела за връзки с обществеността. Едновременно с това поводът за свикването й бе прекалено трагичен, поради което бе недопустимо името и лицето на президента да се свързват с него. Копелета! Джонсън оправи вратовръзката и изтри потно чело.

— Тридесет секунди!

Джонсън погледна часовника. Шест часът и дванадесет минути.

Един телевизионен техник се провикна от другия край на залата.

— Ние сме готови, господин Джонсън.

Джонсън кимна. Обърна се и погледна право в камерите. Ярките светлини блеснаха в очите му.

Метц отстъпи още по-назад. По навик опипа вътрешния джоб на сакото си с жест, с който повечето хора обикновено проверяват дали портфейлът им е на мястото си, и сърцето му подскочи уплашено, когато пръстите му не напипаха нищо. После с известно смущение си спомни, че двамата с Джонсън бяха отбили от пътя, свързващ хангара на Транс-Юнайтид с административната сграда на компанията, за да ги изгорят. В момента разпечатките представляваха само малка купчинка пепел. Въпреки това Метц пъхна ръка във вътрешния си джоб. Внезапно изпита ирационалния страх, че може по невнимание да е забравил едно от съобщенията в джоба си, а телевизионните камери, подобно на рентгенов апарат, ще насочат към него обективите си и веднага ще осветят компрометиращия го материал. Пръстите му стигнаха чак до долния край на джоба. Метц бързо потупа с ръце и останалите си джобове. Видя, че Джонсън го гледа с раздразнение. Успокой се. Вече му се вижда краят.

Една млада жена с папка в ръка се провикна:

— Господин Джонсън, следете червената лампичка.

— Естествено, че ще я следя — грубо я сряза Джонсън.

— Добре. Ще започнем с подготвеното от вас изявление, а след това ще дадем думата на журналистите за въпроси.

— Ясно.

Джонсън имаше чувството, че журналистите — или новинарите, както се наричаха самите те — буквално изпитват възторг от факта, че на тях се пада възможността да отразят първата катастрофа на свръхзвуков самолет. Ако тези копелета можеха само да предположат с каква история се бяха разминали.

Червената лампичка на камерата светна.

— Вие сте.

Джонсън се изкашля и придаде на лицето си подобаващо изражение, съответстващо на трагичните новини, които се канеше да съобщи още с първото си изречение.

— Дами и господа, с огромно съжаление ви информирам, че самолет на Транс-Юнайтид, осъществяващ Полет 52, очевидно се е разбил над океана. Самолетът, свръхзвуков Стратън 797, излетя от международното летище на Сан Франциско тази сутрин в осем часа и тридесет минути за редовния си трансокеански рейс до Токио. На борда му имаше триста и двама пътници и четиринадесетчленен екипаж. Приблизително по средата на пътя над Тихия океан самолетът е претърпял авария, естеството на която остава неизяснено, но вероятно става дума за проблеми с корпуса… — Майната му на Абът — … в резултат на което самолетът е бил разхерметизиран. Самолетът зави обратно и пое курс към Сан Франциско. — Джонсън замълча за момент и си пое въздух. — Слуховете, които може би са достигнали до вас, отнасящи се до факта, че самолетът е бил пилотиран от един от пътниците, отговарят на истината.

В залата се чуха развълнувани възгласи. Джонсън видя, че всички фотоапарати се насочиха към него, а моливите на репортерите заскърцаха по-бързо по белите листи на бележниците им. Той продължи:

— Поради повреда в радиопредавателите на борда единствената връзка, която можахме да осъществим със самолета, бе посредством компютърната видеосистема на компанията — компютърен екран, на който се изписват напечатани съобщения. Последното съобщение, изпратено от Полет 52, бе получено около един часа на обяд. Оттогава…

Един телефон, закачен на стената, иззвъня пронизително в утихналата зала.

Джонсън погледна нататък с неприкрито раздразнение и видя Кевин Фитзджералд да вдига слушалката. После видя режисьорката, която му даваше знак да продължи.