Нелсън Демил - Мейдей

— Точно така.

— Същото важи и за вас. Джонсън се намеси.

— Уведомихте ли вече застрахователите на корпуса?

На Абът му бяха нужни няколко секунди, за да схване въпроса.

— Чакай малко, Ед. В едно от онези съобщения се споменава нещо за бомба.

— Видял ли си пораженията, Ханк?

— Не, разбира се, но…

— Нито един инженер не ги е видял. Наистина ли смяташ, че един уплашен до смърт и вероятно мозъчно увреден пътник би могъл да направи разлика между бомбена експлозия и структурен дефект?

— Чакай малко, по дяволите…

— Ако корпусът на самолета не е издържал на налягането и в резултат на това се е пропукал някой прозорец или пък стена… тогава проблемът става ваш, нали?

— Виж, Ед, с Транс-Юнайтид въртим общ бизнес още отпреди войната. В редките случаи, в които са възниквали злополуки, причинени от структурни дефекти или несполучливи конструкции, винаги сме си признавали и сме поемали отговорността, но…

— Извинявай, Ханк. Няма самолет, няма оцелели и никой не знае нищо. Мисля, че не е редно да разговаряме без присъствието на адвокатите си.

— Копеле! — В продължение на няколко секунди Абът остана загледан в Джонсън, а след това рязко се обърна и си запробива път към другия край на залата.

Метц погледна Джонсън.

— Господи, почти успя да ме убедиш, че вината за катастрофата е тяхна.

— Тяхна е. — Той погледна напрегнато Метц. — Тяхна беше.

Метц кимна.

— Какво очакваш от правителственото разследване?

— Няма да е толкова страшно. — Джонсън не вярваше, че някакво разследване би могло да разгадае машинациите му, решили съдбата на пътническия Стратън. Както току-що бе напомнил на Абът, за подобни случаи съществуваше максимата: Няма самолет, няма оцелели. Виновни няма… или всички са виновни. — Разговарях с президента на компанията — продължи Джонсън. Той кимна по посока на един приятен на вид мъж, застанал до стената в другия край на залата. — Той сподели, че шефът ти бил много пищисан. Метц кимна.

— Да. Току-що разговарях с него. Днес след обяд се държа много добре, но настроението му се променило в момента, в който си е дал ясна сметка каква ще е реалната сума, която ще трябва да се изплати.

— Самообладанието му се е пропукало, а?

— Само ако знаеше колко по-лошо можеше да бъде. По дяволите, само ако знаеше какво направих… — Той се огледа. — Тази вечер трябва да замина за Ню Йорк. Утре сутринта ще се срещна с него. Надявам се да успеем да прехвърлим отговорността за случилото се на хората от Стратън.

— Имаме добри изгледи за успех. И, Уейн — Джонсън сниши глас. — Не се опитвай дори да намекнеш пред господин Уилфорд Парк, че си помогнал да потопим онзи Стратън за доброто на компанията… защото, ако го направиш…

Метц кимна. Докато разговаряше с Парк, му бе хрумнало, че е извършил масово убийство за едното нищо. Дните му в Бенефишъл определено бяха преброени. По всичко личеше обаче, че Джонсън ще излезе от цялата тази каша невредим.

— Знаеш ли, животът наистина е гадно нещо.

— На мен ли го казваш? — В този момент Джонсън искаше от живота съвсем малко — едно питие и здрав, непробуден сън. Искаше да се качи в колата си, да отиде на плажа, да се настани в някой мотел и да забрави за това летище.

Някой изкрещя:

— Две минути! — Очевидно пресконференцията щеше да се излъчи на живо по телевизионните канали.

Метц присъстваше за пръв път на подобна пресконференция — присъствието на телевизионните и вестникарските екипи го плашеше и увеличаваше проблемите, пред които бе изправен. Искрено се надяваше, че Джонсън ще се справи с положението. Внезапно изпита непреодолимо желание да се скрие в някой тъмен ъгъл.

— Дали да не се отдалеча малко?

— Бразилия достатъчно далеч ли ти се струва?

— Исках да кажа…

— Остани тук. Само отстъпи малко назад, за да не си точно срещу камерите, но не се отдалечавай много.

Метц изведнъж бе обхванат от вдъхновение.

— Нямам нищо против да отговоря на някои въпроси. Бих могъл да кажа нещо.

— Не се опитвай да спасяваш службата си на моята пресконференция. И бездруго може да се окаже доста трудно да отърва собствената си кожа. Отстъпи.

Метц се подчини. Съзнаваше, че Джонсън е все още превъзбуден и нервен, но знаеше, че в момента, в който се успокои достатъчно, за да разсъждава логично, той ще започне да крои планове, целящи да помогнат на Метц да запази работата си. Всъщност той просто нямаше друг избор. Двамата с Метц бяха в един и същи кюп.