Нелсън Демил - Мейдей

— Влизай в колата. Ще разговаряме по пътя.

— Не, сър. Мисля, че е по-добре да останете тук.

Фитзджералд отвори вратата и слезе от колата.

— Говори.

— Ами…

— Без увъртания, Джак. Давай направо. И по-бързичко.

— Мисля… сигурен съм, че в цялата история има нещо гнило.

Фитзджералд кимна.

— Продължавай.

Джак Милър започна да разказва.

Вратата на комуникационната зала бе постоянно затворена и вътре започна да става много горещо. Застоялият въздух бе пропит с миризмата на химикалите от цветните копирни машини. Едуард Джонсън нави нагоре ръкавите на ризата и разхлаби вратовръзката си.

Уейн Метц непрекъснато попиваше с влажна носна кърпичка потта от челото си. Той кимна със задоволство.

— Мисля, че това беше, Ед.

Джонсън кимна бавно. Чувстваше се зле — в това нямаше никакво съмнение — но освен това имаше усещането, че тежестта на всемира — тежестта на онзи Стратън — се е стоварила на плещите му. Дразнеше се от Метц, който просто не можеше да прикрие радостта си. Този човек нямаше представа от летене, не разбираше отношенията в една авиокомпания, нито пък хората, които работеха за нея. Разбираше единствено от застраховки и финансови отговорности. Джонсън протегна ръка, натисна бутона за повторно изпращане на съобщение и го задържа.

Съобщението се изписа на екрана.

ДО ПОЛЕТ 52: ПРИЕМАТЕ ЛИ? ПОТВЪРДЕТЕ.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД

Съобщението продължи да се отпечатва отново и отново, но Джонсън не сваляше ръка от бутона. В кошницата на принтера се натрупа цяла купчина разпечатки. Джонсън погледна часовника си.

— Тези би трябвало да са достатъчни, за да сметнат, че през изминалия час сме изпращали по едно съобщение на всеки три минути. — Той освободи бутона, след което написа едно последно съобщение.

ДО ПОЛЕТ 52: АКО СТЕ В СЪСТОЯНИЕ ДА ПРИЕМАТЕ, ИЗПРАТЕТЕ СИГНАЛ МЕЙДЕЙ ИЛИ КАКВА ДА Е ДРУГА КОМБИНАЦИЯ ОТ БУКВИ ИЛИ ЦИФРИ.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД. Двамата мълчаливо изчакаха.

Метц погледна часовника. Два и тридесет. Мекичко се изкашля.

— Това беше.

— Предполагам. — Джонсън се замисли за момент. Не беше възможно един аматьор да овладее самолета и да оцелее след угасване и на четирите двигателя. На единадесет хиляди фута височина той е разполагал с по-малко от пет минути до падането в океана. Време, напълно достатъчно за запалване на двигателите, стига човек да знае как да го направи. Бери обаче не притежаваше нито уменията, нито познанията, които биха му позволили да овладее самолета. Пет минути. За миг бе зашеметен от образа на огромния Стратън, падащ от единадесет хиляди фута в Тихия океан. Представи си ясно сцената в пилотската кабина докато Бери и останалите са падали към океана. В онзи момент вероятно вече са знаели със сигурност, че някой бе причинил смъртта им — ако изобщо им е останало време да разсъждават върху това. — Мили Боже, Уейн. Наистина свърши. — Коленете му трепереха. Надяваше се Уейн да не забележи.

Метц огледа стаята.

— Дали не сме забравили нещо?

Джонсън го погледна.

— Дори и да е така, ти няма как да го разбереш, по дяволите.

— Добре — отстъпи Метц. — Случилото се не беше приятно за никого. Не си го изкарвай на мен. Исках само да се уверя, че не сме оставили никакви улики след себе си. Уликите могат да станат опасни. Отидохме твърде далеч, за да…

— Разпечатките у теб ли са?

— Да. Той посочи спортното си сако, преметнато върху облегалката на един стол.

— Облечи го. — Джонсън взе собственото си сако и го наметна на раменете си. Приближи се до вратата. За момент му се прииска да е отново на товарната рампа, да товари багажи, огрян от ярките лъчи на слънцето, да си говори с другите мъже за жени и спорт, да живее, недокоснат от годините на постоянни компромиси, да не се тревожи за корпоративните каши, които сам бе забъркал, и да не му се налага да живее с призрака на онзи Стратън, който — той бе сигурен в това — щеше да го преследва до последния му ден на този свят. Джонсън си даде сметка, че някой се взира в него през стъклената врата. Вдигна очи и видя Кевин Фитзджералд. Топката на вратата се завъртя.

Метц мигновено долови антагонизма между двамата мъже, забеляза промяната в поведението на Джонсън.

Джонсън погледна Метц, който бързаше към вратата.

— Това е Фитзджералд. Стой точно зад мен. И не предприемай нищо. — Джонсън бързо отключи вратата. — Как си, Кевин?

Фитзджералд се загледа в ключалката на вратата. После вдигна очи и го погледна.