Нелсън Демил - Мейдей

— Таблици — рече той. — Сигурно са на втория пилот. — За миг си помисли за Маквери, който седеше оттатък в салона. Това бяха неговите карти. И неговата кабина. А сега беше на Бери, каквото и да означаваше това. Започна внимателно да разгъва таблиците.

— За радиото ли са? — нетърпеливо попита Шарън. Бери се усмихна.

— Да. — Посочи една от тях. — Ето тази е за Сан Франциско. Това е честотата, която ми трябва.

— Радиото дали ще проработи? — Шарън не криеше съмненията си.

— Още не. — Бери сгъна таблиците така, че тази за района на Сан Франциско остана най-отгоре. — Когато влезем в обхват, ще проверим дали можем да уловим сигнал.

— А ако не можем?

— Тогава ще кацнем на първата суша, изпречила се пред очите ни. Ще разпознаеш ли крайбрежието?

— Предполагам. Виждала съм го неведнъж.

— Ще можеш ли да разбереш дали се намираме на север или на юг от Сан Франциско? Или пък дали сме близо до някой друг град? До кое да е летище?

Тя не отговори в продължение на няколко секунди, а след това заяви:

— Като стигнем там, ще видим. Сигурно ще ми хрумне нещо.

— Добре. Помисли по въпроса.

— Ще го направя. — Тя протегна напред босите си крака и се облегна на седалката. — Хайде да поговорим. И да не мислим за онова, което предстои.

— Може. И бездруго вече нямам какво да правя.

Шарън затвори очи.

— Разкажи ми за… твоето семейство.

Бери би предпочел да разговарят за нещо друго. Той се облегна назад и се опита да измисли нещо. В този момент жълтата лампичка светна отново, а копчето на автопилота се изключи. Бери сграбчи лостовете за управление.

— О, за Бога!

— Автопилотът?

— Да.

Сега вече знаеше, че не може повече да му има доверие. Автопилотът несъмнено се бе повредил по време на неуправляемото им падане. Нямаше избор — щеше да се наложи сам да управлява самолета до края на полета. Докато се съсредоточаваше върху механизмите за ръчно управление, Бери чуваше зад гърба си настойчивото драскане по вратата на кабината и нестройната какофония от звуци, изтръгнати чрез нескончаемо блъскане по клавишите на пианото. Целият този шум започваше да му лази по нервите. После се чу и звънецът на компютърната система.

— Джон. Изпращат ни друго съобщение.

Бери погледна екрана. Беше повторение на съобщението, което им бяха изпратили преди пет минути. Копелетата продължаваха да го проверяват. Искаха да са сигурни, че Бери не е успял някак си да задържи самолета във въздуха.

— Да го духат! — изръмжа той.

Несъмнено приемаше отношението им съвсем лично.

Джак Милър вървеше сам по дългия празен коридор пред командно-диспечерския център. Едуард Джонсън бе взел подробния му доклад и го бе посъветвал да си иде у дома, отказвайки отново да го пусне в комуникационната зала. Джак Милър разбра, че дните му в Транс-Юнайтид на практика са изтекли.

Чу стъпки. Някой се качваше по стълбите в другия край на коридора. Той се спря. — На стълбищната площадка изведнъж се появи фигурата на главния пилот Кевин Фитзджералд — висок, мускулест, загорял, облечен с избелели дънки и тениска. Той тръгна забързано към Милър, който отстъпи, за да му стори път, и кимна учтиво. После леко се прокашля.

— Капитан Фитзджералд…

Главният пилот мина бързо край него и само извърна глава, като не спираше да върви към вратата в края на коридора.

— Какво има, Джак?

— Всички са в административната сграда. В залата за конференции, сър.

— По дяволите! — Той се обърна и тръгна обратно. — Тук нищо ли няма?

— Не, сър. Връзката с 52 беше прекъсната. Фитзджералд продължи да върви към стълбището.

— Била е провалена, Джак. Цялата работа е изпортена. Никой не знае какво точно става с този полет.

— Да, сър — извика Джак след отдалечаващата се фигура.

Фитзджералд изчезна надолу по стълбите.

Джак Милър остана сам. Помисли малко, поколеба се, а след това хукна по коридора и надолу по стълбите, като прескачаше по няколко стъпала наведнъж.

Видя Фитзджералд на паркинга. Тъкмо се канеше да влезе в някаква чуждестранна спортна кола. Затича се към него.

Фитзджералд запали двигателя и го погледна.

— Какво има, Джак?

Милър установи, че не може да проговори.

— Бързам. Важно ли е? — Фитзджералд го изгледа внимателно. После смекчи тона. — Какво става? — попита отново и изгаси двигателя.

Милър пристъпи по-близо до прозореца.

— Капитане, трябва да разговарям с вас.

Фитзджералд работеше с хора от много години, а и познаваше Джак Милър достатъчно добре, за да се досети, че му предстои да чуе нещо важно и тревожно.