Нелсън Демил - Мейдей

— Какво?…

Звънецът на компютърната система огласи кабината.

Двамата се спогледаха, а после насочиха очи към екрана.

ДО ПОЛЕТ52: ПРИЕМАТЕ ЛИ? ПОТВЪРДЕТЕ.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД. Бери посочи конзолата.

— Копелета! Долни кучи синове!

Крендъл го погледна, а после отново прочете съобщението. Не бе имала време да се замисли върху случилото се, нито пък имаше желание да се задълбочи в неясните си догадки, но сега полуоформените й заключения изведнъж изкристализираха в непоклатимо убеждение.

— Джон… как са могли?… Искам да кажа как е възможно… защо?…

— Господи, не мога да повярвам, че бях такъв идиот. Хаваите. Това трябваше да ме накара да се усъмня. Да променя центъра на тежестта. Горивните клапи. Тези лъжливи копелета!

Крендъл все още се опитваше да проумее случилото се.

— Вината е отчасти моя. Аз те убедих да…

— Не. Аз също им се доверих. Но не трябваше. Длъжен бях да се сетя. Аз знаех, по дяволите!

— Но защо? Защо, за Бога, биха постъпили така?

— Не искат — Бери посочи с палец през рамо — те да се върнат.

Крендъл кимна. Подобна мисъл бе минавала на няколко пъти през ума й, но тя просто не се бе задълбочила достатъчно върху извода, който се налагаше.

— И какво ще правим сега? Какво ще им отговорим?

— Да им отговаряме? Нямам намерение да отговарям на когото и да било.

— Но, Джон… Отговори им. Кажи им, че знаем какво се опитаха да направят.

Бери се замисли върху думите й, а после поклати глава.

— Някой, който се опитва да ни убие, контролира положението там. Някой в онази малка заличка до контролно-диспечерския център. Да разговаряме с този човек — или хора — е все едно да говорим с някой, който току-що ни е бутнал във водата, в която се давим. Не искам да знаят, че все още сме живи. Това ще е нашата тайна и ние ще се възползваме от нея по възможно най-добрия начин.

Крендъл кимна неохотно.

— Да, предполагам, че имаш право. Господи, иска ми се да можехме да кажем на някого. Ако не се върнем… никой няма да разбере.

Бери се замисли за компютърните съобщения. Опита се да си ги припомни.

— Дори и да се върнем благополучно, пак ще ни е доста трудно да накараме някого да ни повярва. Ще бъде нашата дума срещу тяхната и ние изведнъж ще се окажем засегнати от декомпресията полуидиоти, неспособни да разберат и изпълнят инструкциите на квалифицираните специалисти на авиокомпанията.

Шарън Крендъл започна да придобива все по-ясна представа за положението, в което се намираха.

— Копелета! Подли копелета! Дяволите да ги вземат! — Опита се да си представи кой от шефовете в Транс-Юнайтид е способен на подобна низост. Няколко имена изплуваха в съзнанието й, но тя реши, че може да е всеки, който има какво да губи, ако техният Стратън се завърне в Сан Франциско.

Бери разсъждаваше върху мотивите.

— Вероятно не желаят да си признаят, че охраната на летището е незадоволителна. Ще отхвърлят съобщението ни за бомбата — ако въобще си направят труда да го предадат — и ще се опитат да измислят някакво друго обяснение за инцидента. Корпорацията Стратън. Структурен дефект. Долна шайка подли мошеници!

— Господи, нямам търпение да се върнем и… Но дали ще ни повярват?

— Трябва да се опитаме да си спомним съобщенията им и да сме сигурни, че не бъркаме нещо. Линда Фарли се намеси в обсъждането.

— Можем да им покажем самите думи, отпечатани на хартия.

Крендъл не намери смисъл в думите на момичето.

— Разбираш ли за какво говорим?

— Да.

Бери заговори, без да сваля поглед от контролното табло.

— Онези хора в Сан Франциско ни излъгаха, Линда. Опитаха се да… казаха ни да направим неща, които едва не доведоха до катастрофа. Разбираш ли това?

— Да.

— За какви думи говориш? — попита Крендъл.

— Тези отзад. Близо до мястото, на което спях преди. То е разположено зад една малка вратичка на стената и печаташе докато вие пишехте и…

— Джон! В задната част на кабината има принтер! Напълно забравих за него. — Тя рязко разкопча колана си и скочи от стола. Бързо се приближи до задната стена и надникна в единия ъгъл близо до стената на корпуса. — Ето го! — Протегна ръка и откъсна перфорираната хартиена лента, след което грабна купчината нагънати съобщения, насъбрали се в тавичката. Вдигна ръка и ги размаха. — Джон, всичко е тук. Всичко.

Бери се улови, че се усмихва. Нищо не е по-сладко от отмъщението, помисли си той.

— Дай да ги видя.

Тя му донесе съобщенията, отпечатани върху перфорираната принтерна хартия с широчина около пет инча. Пусна единия й край, лентата се разгъна чак до централната конзола между двете пилотски седалки. Лентата бе разделена на отделни части, всяка от които съдържаше по едно съобщение.