Нелсън Демил - Мейдей

Висотомерът вече отчиташе 0, макар че самолетът се намираше поне на двадесет фута над водата. Ставаше все по-очевидно, че гигантският Стратън няма да успее да се издигне отново. Бери неволно стегна мускулите на тялото си и леко се надигна от мястото си.

— Хайде, прасе такова! Издигни се! Издигни се, копеле мръсно! — Обърна се към Крендъл и се провикна, за да надвика шума. — Намери форсиращите дюзи. Форсиращите дюзи!

Тя отново огледа горния панел. Погледна Бери с вдигнат нагоре палец.

— Включи ги! — Замълча за част от секундата и додаде: — После се приготви за аварийно кацане.

Крендъл включи четирите клапана.

Бери чу и почувства тласъка, породен от отварянето на форсиращите дюзи. Нямаше и най-малка представа какво ще последва.

Крендъл извика на Линда:

— Наведи се надолу! Наведи глава ето така! — Крендъл се преви надве, доколкото това беше възможно — пречеше й кормилото на втория пилот, което се намираше точно пред нея. Преди да притисне глава към коленете си, тя вдигна поглед, за да се увери, че Линда е изпълнила инструкциите й.

Бери почувства леко ускорение, което го притисна назад към облегалката на стола. Самолетът набираше скорост благодарение на горивото, което се впръскваше директно в реактивните отработени газове, където се възпламеняваше и придаваше допълнителен тласък на двигателите. Силните вибрации, породени от ниската скорост, намаляха и Бери дръпна още малко кормилото. Носът се изправи и океанът сякаш потъна зад предното стъкло на кабината. Механичният глас на алармата замълча. Висотомерът мина сто фута и продължи нагоре.

— Изкачваме се! Издигаме се нагоре!

Шарън Крендъл вдигна глава. Почувства увеличените гравитационни сили, породени от издигането на самолета.

— О, Боже! Мили Боже! — Лицето й се окъпа в сълзи.

Бери хвана контролния лост с лявата си ръка, а дясната протегна напред и с разтреперани пръсти обхвана четирите дросела. Откакто бе седнал на капитанското място, за пръв път почувства, че самолетът е под негов контрол.

Извика на Шарън Крендъл:

— Затвори дюзите.

Тя се присегна и изпълни нареждането.

Самолетът леко намали скоростта си. Бери веднага отвори четирите дросела и почувства, че машината ускорява отново. Видя, че температурата и налягането на двигателите се покачват, а стрелката на висотомера бавно се движи нагоре. Петстотин фута. Шестстотин. Бери се облегна назад. Ужасяващият страх, който бе изпитвал при мисълта, че ще му се наложи да пилотира този лайнер, подобно на повечето страхове, породени от неизвестността, беше силно преувеличен.

Никой не говореше. Всички лампи в кабината светнаха отново, повечето предупредителни надписи изгаснаха. Силната буря продължаваше да вилнее над тях, но на тяхната височина валеше само дъжд, а ветровете бяха умерено силни. Джон Бери се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Отиваме си у дома. Шарън, Линда, добре ли сте? Момичето отговори с отпаднал гласец.

— Не се чувствам добре.

Крендъл разкопча предпазния колан, изправи се и пристъпи към момичето. Забеляза, че и нейните крака треперят. Хвана лицето на Линда в двете си ръце.

— Само малко ти е прилошало, скъпа. След минута ще се оправиш. Поеми си дълбоко въздух. Дишай дълбоко. Така.

Бери разпозна автоматично произнесените думи, които опитната стюардеса бе изричала неведнъж. Гласът й обаче бе топъл и искрен.

Крендъл се наведе и леко целуна Бери по бузата, а после, без да каже нито дума, се върна на мястото на втория пилот.

Бери се концентрира върху приборите. Издигна самолета на деветстотин фута, а след това, преди да се гмурнат отново в бурята, го изправи в хоризонтално положение.

Ослуша се да долови някакъв звук от салона, но чу единствено барабаненето на дъжда, тихото жужене на електронната апаратура и монотонното ръмжене на реактивните двигатели.

Бери спря чистачките, в продължение на няколко минути експериментира с лостовете за управление, а после се присегна и отново включи автопилота. Жълтата лампичка угасна, Бери пусна кормилото, дръпна ръка от дроселите и отмести крака от педалите. Раздвижи китки, протегна ръце и се обърна към Шарън.

— Този път едва се отървахме. Бяхме на косъм. Ти прояви изключителна смелост.

— Така ли? Не си спомням. Доколкото помня, по едно време пищях от страх. — Тя го погледна изпитателно. — Джон… какво се случи? Не си допуснал никаква грешка… не… аз прочетох онова съобщение.

— Нито ти, нито аз сме сбъркали нещо… Единствената ни грешка бе, че ги послушахме.