Нелсън Демил - Мейдей

Хенингс заговори по микрофона и предаде съобщението. После додаде:

— Не се тревожи, лейтенант. Ние сме с теб и се молим за благополучното ти спасение. Край. — Хенингс освободи бутона, за да може станцията на Матос да продължи да предава. Очите му се напълниха със сълзи, той се извърна и погледна към прозореца.

Гласът на Матос наруши тишината в стаята.

— Намирам се на десет хиляди фута. Подготвям се за катапултиране. — Гласът му вече звучеше сухо и прозаично — сякаш докладваше за нечий чужд проблем. — Осем хиляди фута.

Хенингс отбеляза странно спокойния глас на пилота. Знаеше, че за всеки летец, както и за всеки моряк, е много важно да направи това добре — да падне с достойнство.

— Изключително силна турбулентност… — Звукът от дишането на Матос изпълни малкото помещение. — Това е последното ми включване. Напускам самолета. — Говорителят силно изпука, когато покривът на кабината се отвори и веднага след това в стаята се чу пронизителният вой на вятъра, който нахлу в кабината на изтребителя със скорост от триста мили в час. Веднага след това се чу силната експлозия на катапултиращия механизъм и се разбра, че Питър Матос е излетял от своя F-18.

Продължителният, оглушаващ рев на изоставения изтребител отекваше безспирно в кабина Е-334. На Хенингс дори му се стори, че за миг чува грохота на океанските вълни. Последва някакъв странен звук, по говорителя премина някакво приглушено вибриране, а след него се възцари тишина.

Слоун се присегна и изключи радиото. После заговори в телефонната слушалка:

— Самолетът падна. Пилотът катапултира. Проследете сигнала на предавателя му и го прихванете когато се приводни. Да. Благодаря. — Той затвори. Сложи ръка върху дигиталния часовник и заличи оставащите минути, на които Матос напразно бе разчитал. Цифрите 00:00 изглеждаха напълно уместни. Слоун седна.

— Единствената ни утеха, адмирале, е, че загубата на един F-18 е твърде малка цена, която трябваше да платим, за да гарантираме продължаването на програмата Феникс. Тази програма, също като нашата грешка, ще се възроди от пепелта, за да набере отново скорост.

— Вашата метафора е гротескна, зле подбрана и крайно неуместна, капитане. В момента се тревожа много повече за лейтенант Матос.

— Да, разбира се. Всички се тревожим. Лейтенант Матос е обучен да оцелява в океана. Спасителната лодка ще му помогне да се задържи на повърхността, а авиаторският му костюм няма да пропусне вода. Освен това на тази географска ширина водата не е чак толкова студена.

Слоун се облегна назад на стола си и затвори очи. Представи си как Питър Матос пада бързо в океана с раздран от ветровете парашут. В следващия момент в съзнанието му проблесна друг образ — Питър Матос се приводнява благополучно, надува лодката и се вкопчва в нея. Колко дълго би могъл да оцелее насред океана? Никой не го търси. Могат да минат дни, преди да умре. Но може и да не умре. Тази възможност съществуваше напълно реално от самото начало. Изведнъж си представи как Матос, спасен от някакъв кораб, стъпва отново на борда на Нимитц. Видя го да прекосява цялата палуба и да застава право пред него. Не! Дори и да нямаше буря, той пак не би имал никакъв шанс за оцеляване, при условие че никой не го издирва.

Гласът на Хенингс проникна в мислите на Слоун. Той отвори очи и погледна адмирала. Хенингс говореше нещо по синия телефон.

— Ало? Ало? — Непрекъснато натискаше бутоните. — Ало? Командването на спасителната операция? — Хенингс погледна Слоун, а след това отвърна очи към редицата цветни телефони. Присегна се, махна папката от превключвателите, видя, че са изключени, и отново насочи поглед към Слоун.

Слоун седеше мълчаливо и гледаше възрастния мъж право в очите. Най-накрая проговори.

— Съжалявам, адмирале. Това беше единственият изход за нас.

Хенингс изпусна слушалката, която се удари в пода. Опита се да говори, но гласът му прозвуча като едва доловим шепот.

— Ти… ти кучи сине! Долно копеле… убиец… Как, в името Господне?…

Хенингс почувства, че му се вие свят, и трябваше да събере цялата си воля, за да не падне. Опитваше се да фокусира погледа си върху Слоун, но, кой знае защо, все не можеше да го види такъв, какъвто си го спомняше. Пред него стоеше истинският Слоун, разкрил му истинския си лик и същност.

— Кой си ти? Какъв си ти?

— Ние, адмирале. Ние.

Моментът на илюзорните видения отмина и Хенингс си възвърна самообладанието.

— Матос беше… той ти имаше доверие… Той беше едно от момчетата.