Нелсън Демил - Мейдей

— О, за Бога!

В съзнанието му изплува кристално ясен спомен. Представи си стария си буик, който се спуска с изключен двигател надолу по един хълм в Дейтън, Охайо. Видя се да протяга ръка и да завърта контактния ключ, чу рева на двигателя на стария буик.

— Шарън! Запалващото устройство! Запалващото устройство! Чуй ме! Чуй ме, Шарън. Изправи се! Стани! — Бери погледна висотомера. Две хиляди фута.

В мига, в който Крендъл разкопча колана и стана от мястото си, самолетът излезе изпод долния фронт на гръмотевичната буря и Бери съвсем ясно видя океанската повърхност. Небето беше относително спокойно и леката турбулентност не създаваше особени проблеми. Но дори и от височината, на която се намираха, Бери можеше да различи разпенените гребени на огромните вълни. Разбра, че дори и да успеят да напуснат самолета, няма да оцелеят сред този разпенен воден ад.

Шарън Крендъл го държеше за ръката и се взираше изпитателно в него. Бери изведнъж си даде сметка, че тя му се доверява безрезервно; като стюардеса не можеше да не знае, че се обрича на сигурна смърт, ако в момента на сблъсъка е без предпазен колан.

Бери заговори с ясен и твърд глас.

— Не мога да отделя поглед от таблото… На горния панел има четири превключвача, маркирани като запалващо устройство. Побързай. Тя коленичи зад издигнатия панел между двете пилотски седалки и погледна. Очите й обходиха приборите и превключвателите пред нея.

— Къде? Къде? Джон…

Бери се опита да си представи панела, като едновременно с това не отделяше поглед от приборите и индикаторите на таблото. Най-накрая се осмели да погледне за миг нагоре.

— Долната лява част. Долу вляво! Четири превключвача. Над тях има жълти лампички. Жълти! Жълти! Включи ги! Включи ги!

Крендъл ги забеляза и прокара ръка по тях, включвайки едновременно и четирите.

— Готово! Готово!

Бери погледна висотомера. Деветстотин фута. Скоростта на спускане бе намаляла малко, но заедно с нея бе паднала и скоростта им на движение. До сблъсъка им с водата оставаше по-малко от половин минута. Бери извика на Шарън.

— Връщай се на мястото си. Затегни колана!

Прикова поглед в централния панел. Искаше да види дали двигателите ще заработят отново. Опита се да прецени дали не трябва да направи още нещо. Напрегнато се вгледа в четирите температурни индикатора. Стрелката бавно тръгна надясно.

— Запалване! Запалване! Имаме мощност!

Бери обаче знаеше, че за ускоряването на реактивните двигатели е нужно време — вероятно повече от онова, с което разполагаха.

Хвърли поглед към висотомера. Двеста и петдесет фута. Скоростта на лайнера бе паднала до двеста и десет възела. Сега падаха по-бавно, но Бери чувстваше, че скоростта на самолета съвсем скоро ще слезе под критичната долна стойност. Още докато обмисляше тази възможност, в кабината прозвуча предупредителната аларма — един роботизиран глас започна да повтаря безспир: Скорост, Скорост, Скорост. Бери знаеше, че трябва да бутне щурвала напред, за да увеличи скоростта, само че вече не разполагаше с достатъчна височина за такава маневра. Той неохотно дръпна дросела малко назад и усети, че самолетът вирва нос. Лайнерът започна да вибрира, целият корпус се разтресе толкова силно, че за Бери стана почти невъзможно да следи показанията на приборите. Огромният самолет бе подвластен на силите на гравитация, но едновременно с това се подчиняваше и на ускорението, породено от работата на двигателите. Само един поглед на Бери към висотомера бе достатъчен, за да разбере, че гравитацията печели този двубой. Сто фута.

Погледна надолу през страничния прозорец. Стоте фута, отчетени от висотомера, му се струваха в действителност по-малко. Огромните вълни на бурния океан под тях се издигаха толкова високо, че сякаш докосваха с разпенените си гребени крилете на лайнера. Бери погледна през предното стъкло. Огромни, високи вълни се разбиваха на съвсем малко разстояние от тях. Ако само една достигнеше до самолета, той щеше да изгуби достатъчно скорост, за да се разбие със сигурност.

Бери огледа приборите. Мощността на двигателите се увеличаваше, скоростта беше задоволителна, но височината продължаваше да намалява. Бери побутна контролния лост. Опитваше се да държи носа изправен. Всички маневри, които извършваше, бяха твърде рисковани и само една погрешна стъпка бе достатъчна, за да се забият в бурния океан със скорост от приблизително двеста възела.

Роботизираният глас продължаваше да повтаря думичката СКОРОСТ, вибрациите не спираха. Бери се стараеше да използва механизмите за управление по възможно най-рационален начин с надеждата, че ще успее да оползотвори малкото енергия, с която разполагаха, за издигането на самолета, пък макар и само с няколко инча.