Нелсън Демил - Мейдей

Матос се обърна към радара. Загледа се в луминесцентния зелен екран. Регулира изображението и потърси танкера, който би трябвало вече да навлиза в обхвата му. Не само че не откри танкера в обхват от петстотин мили, но не забеляза и никакви други самолети в района. Той заговори по отвореното радио.

— База? Къде, по дяволите, са всички самолети, които трябваше да се намират в района? Не виждам танкера, не забелязвам и никакви други самолети. — Той махна пръст от бутона и зачака отговор.

Отговорът на Слоун не закъсня.

— Матос, танкерът те вижда. Спасителните самолети в района също те засичат на радарите си. Твоят радар явно не работи добре от самото начало когато… не мога повече да говоря неща с поверителен характер. Вече има и други самолети на същата честота, а ние трябва да запазим секретния характер на проведените изпитания. Внимавай какво говориш оттук нататък. Премини отново на непрекъснато повикване и се занимай с радара си. Съвсем скоро ще се срещнеш с танкера.

— Разбрано. Трябва да се освободя от ракетата. Така ще намаля теглото на самолета и ще спестя гориво.

— В никакъв случай! Това вече е невъзможно. Твърде много самолети има в района. Не искаш още един… Разбираш ли?

— Ясно. — Матос си помисли, че вероятността да уцели самолет или кораб беше минимална — нищожно малка, но без нормално функциониращ радар не можеше да е сигурен в това. А и с неговия късмет току-виж улучил точно танкера с горивото. Проклетата ракета обаче само задълбочаваше и бездруго критичното положение с горивото. — Ще задържа ракетата.

Матос включи радиото на повикване и се облегна назад. Твърде много сенки и фантоми го бяха преследвали днес, електронната им апаратура му бе изневерила неведнъж. Всичко това беше възможно, но малко вероятно. И въпреки това се бе случило. Точно така ставаха злополуките. Петдесет процента човешки грешки и петдесет процента повреди в оборудването. А как ли щяха да класифицират днешния монументален гаф? По малко и от двете плюс голяма доза лош късмет.

Матос прекара няколко минути в опити да настрои радара, но не постигна никакъв резултат. Непрекъснато местеше поглед между индикатора на горивото и гърбовете на заобикалящите го черни облаци в търсене на приближаващ самолет. Помисли си, че случилото се е истинска ирония на съдбата — ето че и той се бе оказал със същия проблем, който в крайна сметка бе причинил смъртта на пътническия Стратън. Беше останал без гориво. Това си беше ужасна глупост от негова страна. Изобщо не трябваше да допуска да се стига дотук.

Тридесет и един хиляди фута. Питър Матос вече бе използвал всеки известен му трик, целящ икономии на гориво. Някой ден ще се научи да се тревожи най-напред за горивото, а после — за всичко останало. Спомни си за инструктора, който го бе обучавал в Пенсакола: Господа, дори и най-добрият изтребител-бомбардировач в света лети в една-единствена посока, когато горивото му свърши.

Но дори и да се случеше най-лошото, спасителните екипи щяха да го намерят в океана и щяха да го приберат. Опита се да се успокои. Предпочиташе да е в състояние да предвиди проблемите, а не да реагира постфактум.

За миг се замисли за Слоун. Нямаше смисъл да признава за случилото се пред капитан първи ранг Диел. Слоун може и да не беше лесен, но пък бе предан на флота до дъното на душата си. Той предугаждаше проблемите и задействаше системата за разрешаването им преди да е станало късно. Методите му бяха коварни и дори безчестни понякога, но, каквото и да вършеше, го правеше за страната си, заради програмата Феникс и в защита на националната сигурност. А когато накрая се теглеше чертата, не можеше да се отрече фактът, че, независимо от трудния си характер, Джеймс Слоун винаги се грижеше за подчинените си.

Джон Бери седеше неподвижно на капитанското място. Само миг преди приборите в кабината да зарегистрират отказа на четирите реактивни двигателя на самолета, фактът бе отбелязан от сетивата на Бери и той разбра какво ще се случи. Почувства, че самолетът се килва леко наляво, а после с тялото си усети силите, породени от намаляването на скоростта.

Шарън Крендъл изкрещя.

— Джон? Какво става? Какво става?

Таблото пред нея внезапно оживя — премигваха всевъзможни лампички, стрелките на индикаторите сякаш пощуряха. Стрелката на индикатора за работата на двигателите, разположен в центъра на панела, рязко падна вляво и замря.

Предупредителната сирена изпълни кабината със злокобния си, предупредителен вой.