Нелсън Демил - Мейдей

— На две хиляди и шестстотин фута и продължавам да се снижавам. Остава приблизително една минута до катастрофата.

Докато говореше, погледна висотомера. Намираше се на седем хиляди фута и продължаваше да се изкачва. Обърна изтребителя на северозапад, за да излезе от бурята възможно най-бързо. Дори и за един толкова устойчив самолет като F-18 турбулентността беше ужасна. Матос почувства, че му се гади. В един кратък миг изпита съжаление към всички ония, които може би все още бяха живи на борда на пътническия Стратън.

— Докладвай.

— Височина хиляда и двеста фута. Силна турбулентност. По-малка гъстота на облачната покривка. Вече виждам океана. Няма шанс за успешно приводняване при толкова бурни води.

F-18 проби облаците и излезе под слънчевите лъчи на височина деветнадесет хиляди фута. Матос продължи да се изкачва с пълна газ, сякаш височината щеше да му помогне да се откъсне от цялата тая бъркотия. Под себе си виждаше единствено черните дъждовни облаци.

— Океанът е твърде бурен, за да очакваме оцелели, така ли?

— Точно така. — Матос отново погледна надолу, но видя единствено буреносните облаци, през които бе преминал. Извърна очи към сините небеса пред него. F-18 продължи да се изкачва и Матос си помисли за Джеймс Слоун. Беше доловил нотките на триумф в гласа му. Не за пръв път се запита дали капитанът е съвсем нормален. Хрумна му, че дори и първата навигационна грешка, сложила началото на целия този кошмар, може да не е само негова. Благодари на Господ, че не бе изстрелял и втората ракета по пътническия самолет. Както стояха нещата сега, в най-лошия случай можеха да го обвинят в престъпна небрежност. Ще го преживее. Но поне няма да живее с мисълта, че е убиец.

— Повтарям отново. Твърде бурен океан, за да има оцелели, така ли?

— Точно така, База. Океанът е твърде бурен, за да се очакват оцелели — повтори Матос, затвърждавайки изречената лъжа. Той обаче изпитваше облекчение. Толкова силно облекчение, че очите му се напълниха със сълзи. Наложи се да поеме дълбоко дъх, за да овладее гласа си. — Носът на самолета сочи право надолу — додаде той, без да сваля очи от линията на хоризонта пред себе си.

— Ясно.

Матос изравни самолета на височина от тридесет и шест хиляди фута. Бурята бе останала далеч зад него. Топлите лъчи на следобедното слънце галеха лицето му. Погледна надолу. Над тъмната облачна маса се забелязваха ясно очертани облаци с форма на наковалня, които очертаваха района на гръмотевичните бури. Матос си помисли, че Бог вероятно ги бе създал с такава форма нарочно — за да може един ден Човекът да се ориентира по тях и, като ги види, да знае, че приближава към небесната ковачница с нажежената до бяло пещ.

— Вече сме на четиристотин фута — излъга Матос. Хрумна му, че може би е длъжен да докладва на капитан първи ранг Диел. Трябваше да признае всичко — не толкова заради спасението на собствената си душа, колкото заради капитан трети ранг Слоун, който би трябвало да бъде отстранен от флота, за да не причинява повече подобни трагедии.

— Двеста фута. Дъждът намаля. Видимостта се подобри. Океанът е бурен. Самолетът ще падне всеки момент. Вече е съвсем близо. Ще се обадя отново.

Матос здраво стисна очи. Това беше лудост. Опита се да забрави, че театърът, който разиграва заради Слоун, не е никакъв театър за хората в лайнера — за тях всичко това се случва наистина. Съвсем ясно си представи как огромната машина се блъска в набраздената от вятъра и дъжда океанска повърхност…

— Матос! Матос? Падна ли? Падна ли? Матос дълбоко си пое дъх.

— Да. — Опита се гласът му да прозвучи тъжно и установи, че изобщо не се преструва. — Да. Падна. Голяма част от него… се откъсна при удара… Океанът е много бурен… По-голямата част от самолета вече потъна… Само опашката… част от крилото все още се виждат над повърхността. Никаква вероятност за оцелели.

— Разбрано. Остани още известно време, за да се увериш.

— Слушам.

— Какво е положението с горивото ти? Въпросът на Слоун го стресна. Вече повече от час не бе поглеждал към индикатора за горивото. Чувал бе разкази за пилоти, които по време на битка забравяли да следят количеството гориво в резервоарите. Не му бе нужно да поглежда индикатора, за да отговори:

— Критично. — Погледна таблото. Издигането му на тридесет и пет хиляди фута височина се бе оказало глупав каприз. — Остават ми още четиридесет и пет минути.

— Сигурен ли си?

— Може и по-малко. Къде се намира танкерът?