Нелсън Демил - Катедралата

Изненаданите ченгета се опитаха отново да влязат вътре, но множеството ги отнесе на булеварда.

Полицейските мотори бяха прекатурени, а покривите на полицейските коли бяха покрити с хора, които се страхуваха да не бъдат смазани. Редиците на участниците в парада бяха разкъсани и погълнати от човешкия водовъртеж. Полицаите се опитваха да отцепят района на масовите безредици, ала без радиовръзка действията им бяха некоординирани и безрезултатни.

Телевизионните новинарски екипи продължиха да излъчват от мястото на събитията, докато нарастващата суматоха ги погълна.

Инспектор Филип Лангли погледна от командирския хеликоптер на Нюйоркското полицейско управление. Обърна се към заместник-комисаря на полицията Рурк и се опита да надвика шума на перките.

— Мисля, че парадът за деня на Свети Патрик свърши.

Заместник-комисарят също погледна надолу невероятната сцена. Движението в най-натоварения час беше спряло в продължение на мили, а улиците и тротоарите бяха покрити с море от хора чак до Трийсет и четвърта на юг и Седемдесет и втора на запад. В този час в центъра на града се намираха почти един милион души. Никой от тях нямаше да се прибере навреме за вечеря.

— Колко много нещастни хора има там долу, Филип.

Лангли запали цигара:

— Тази нощ ще си подам оставката.

Заместник-комисарят го погледна.

— Надявам се да успееш тази нощ да намериш някой, който да я приеме. — Той отново огледа улиците: — Почти всички висши офицери са някъде там, лишени от комуникация и отрязани от подчинените си. Това е най-лошото.

— Мисля, че най-лошото тепърва предстои — поклати глава Лангли.

На кръстовището на Петдесета улица Бърк видя как натикаха в една патрулка някакви мъже с оранжеви шарфове. Бърк си спомни ирландската поговорка: „Ако си търсиш публика, започни бой“. Тези оранжисти бяха привлекли публика и той знаеше защо. Знаеше също, че не бяха никакви оранжисти, а „временни“ от Бостън, наети да отклонят вниманието — тъпи ирландци с много смелост и малко ум.

Докато подканяше коня да върви, жената се обърна и попита:

— Какви са онези с оранжевите шалове?

— Дълга история. Карай напред. Почти стигнахме…

Брайън Флин слезе от амвона и се изправи пред Морийн Малоун.

— Мина страшно много време, Морийн. Тя го погледна и отговори равно:

— Не чак толкова, Брайън.

Той се усмихна:

— Получи ли цветята ми?

— Пуснах ги в тоалетната.

— Сложила си едно на ревера си. Лицето й почервеня:

— Значи все пак дойде в Америка, Брайън.

— Да. Но както виждаш, аз диктувам условията.

Обърна се да огледа катедралата. Последните богомолци се бутаха в главното преддверие и се опитваха да се измъкнат през големите бронзови врати. Двама фениани, Артър Нолти, преоблечен като свещеник, и Франк Галахър, преоблечен като церемониалмайстор, стояха зад тях и ги подкарваха като стадо към вратите, но те започнаха да се връщат назад. Всички останали врати бяха затворени и залостени. Флин погледна часовника си — всичкото това отнемаше повече време, отколкото бе очаквал. Обърна се към Морийн.

— Да, аз диктувам условията. Видя ли какво направих? След половин час цяла Америка ще види и чуе за това. Ще им покажем едно добро ирландско представление. Ще бъде по-добро, отколкото в дъблинския „Аби Тиътър“.

Морийн видя в очите му познатия блясък на тържество, но имаше и един нов, непознат за нея страх. Като малко момче, помисли си тя, което е откраднало нещо от магазина и знае, че много скоро ще трябва да отговаря за това.

— Това няма да ти се размине безнаказано.

Той се усмихна и страхът изчезна от очите му:

— Ще видим.

Двама от фенианите, които се бяха представяли за полицаи, заобиколиха олтара и се спуснаха по стъпалата, водещи към ризницата. От отворения свод в лявата стена на ризницата се разнесоха стъпки. Приближаваха откъм коридора, който водеше към жилището на енорийските свещеници. От подобен отвор в отсрещната стена, водещ към резиденцията на кардинала, долитаха развълнувани гласове. Изведнъж в ризницата нахлуха едновременно от двете страни свещеници и униформени полицаи.

Двамата фениани издърпаха плъзгащите се врати от двете страни на стената и те се срещнаха с остър металически звук. Хората в ризницата вдигнаха глави нагоре към стълбището. Един униформен сержант извика:

— Хей, отворете вратите! — и се приближи до стъпалата.

Фенианите промушиха желязна верига през металните орнаменти на вратите и извадиха катинар.