Нелсън Демил - Катедралата

— Този пробег сигурно е много важен, лейтенант.

— Това е най-важният конски пробег от времето на Пол Ривиър насам.

Майор Бартолъмю Мартин беше застанал на прозореца в малка стая на десетия етаж в Бритиш емпайър билдинг на центъра „Рокфелер“. Погледа известно време безредието, вихрещо се около катедралата, после се обърна към мъжа, застанал зад него.

— Е, Крюгер, изглежда фенианите са се появили.

Другият мъж, който беше американец, отговори:

— Да, за добро или не — той замълча, после попита: — Знаеше ли, че това ще се случи?

— Не със сигурност. Брайън Флин не ми доверява всичко. Дадох му някои идеи, варианти. Единствената забрана, която му наложих, е да не посяга на британска собственост или персонал, например, да не вдига във въздуха тази сграда. Но с тези хора човек никога не може да е съвсем сигурен. — Майор Мартин остана загледан в пространството известно време, после заговори тихо и унесено: — Знаеш ли, Крюгер, когато най-сетне хванах копелето миналата зима в Белфаст, той бе един смазан мъж, физически и умствено. Единственото, което искаше от мен, беше да го убия бързо. И те уверявам, че аз силно исках да изпълня желанието му. Но после размислих. Както казваме ние, дадох му команда „кръгом“, посочих му Америка и го пуснах на свобода. Това беше опасна игра, като да хванеш лъва за опашката. Но мисля, тя даде резултат.

Крюгер дълго го гледа, после заключи:

— Надявам се правилно да си преценил реакцията на американската общественост.

Мартин се усмихна и отпи малко от плоско шише:

— Ако американската общественост вчера е била раздвоена по отношение на ирландския проблем, днес вече не е толкова раздвоена. — Той погледна Крюгер: — Сигурен съм, това ще окаже огромна помощ на твоята служба.

Крюгер отговори:

— А в случай, че не помогне, тогава ни дължиш услуга. Всъщност исках да обсъдя с теб нещо, което планираме в Хонг Конг.

— Някаква интрижка, значи. Да, да, искам да ми разкажеш за нея. Но по-късно. Сега се наслади на парада.

Той отвори прозореца и в стаята нахлу шумът от чупене на прозорци, полицейски сирени и хиляди викове:

— Както казват те: „Напред, Ирландия“.

Морийн Малоун усети някой да я потупва по рамото. Обърна се и видя мъж, който държеше пред лицето й значка.

— Бюро на специалните служби, госпожице Малоун.

Част от тълпата започва да се насочва насам. Трябва да ви приберем в катедралата. Вас също, господин Бакстър. Моля, последвайте ни!

Бакстър погледна хората долу на улицата. Видя редицата от полицаи, застанали рамо до рамо покрай бордюра.

— Мисля, че засега тук сме в безопасност.

Мъжът отговори:

— Сър, трябва да се махнете оттук, заради безопасността на другите хора на стъпалата. Моля ви…

— Да, да, разбирам. Е, госпожице Малоун, мисля, че той има право.

Морийн и Бакстър се обърнаха и изкачиха стъпалата. Морийн виждаше червените дрехи на кардинала, който вървеше пред тях. От двете му страни крачеха цивилни полицаи.

Други хора от специалните служби бяха обградили монсеньор, останалите свещеници и духовни лица. Очите им непрестанно шареха из тълпата. Двама от специалните служби забелязаха, че непознати хора отвеждат кардинала, Малоун и Бакстър в катедралата и тръгнаха след тях, разблъсквайки хората пред портала. Двама свещеници на най-горните стъпала ги последваха и двамата полицаи почувстваха как нещо твърдо беше опряно в гърбовете им.

— Не мърдайте или ще ви надупчим гърбовете — рече тихо единият от свещениците.

Полицаите от подвижния щаб бяха загубили радиовръзка, когато започнаха смущенията в ефира, но продължаваха да докладват по телефоните. Без предупреждение, от Петдесет и пета улица се появи линейка, която сви рязко и се удари странично във фургона. Той отскочи напред и кабелите, които го свързваха с уличния стълб, се скъсаха. Двамата мъже в линейката се измъкнаха от нея и моментално изчезнаха в претъпканото фоайе на Олимпик Тауър. Морийн Малоун, Харолд Бакстър и кардинала вървяха редом по централната пътека в пълната с хора катедрала. Двама мъже ги следваха. Други двама водеха отпред. Морийн видя, че свещеникът на амвона беше отец Мърфи, а до мястото за даване на причастие бе коленичил друг свещеник. Когато приближи до него, й се стори, че открива нещо познато в лицето му.

Кардиналът се обърна и огледа пътеката назад, после попита придружителите си:

— Къде е монсеньор Даунс? Защо другите не са с нас?

— Ще ни настигнат. Не спирайте, Ваше високопреосвещенство.