Нелсън Демил - Катедралата

От фоайетата на център „Рокфелер“, Олимпик Тауър и другите близки небостъргачи потекоха реки от чиновници и продавачи. Те с блъскане се опитваха да излязат от района или да си намерят по-удобно място за гледане.

Внезапно сред това стълпотворение се чу силен вик. Морийн се обърна наляво. От предния вход на „Секс“ изскочиха десетина души, облечени в черни костюми и бомбета. Носеха бели ръкавици и яркооранжеви шарфове през гърдите. Повечето държаха бастуни. Бутнаха настрани едно от загражденията и развяха дълга лента с надпис: „БОЖЕ, ПАЗИ КРАЛИЦАТА. ЪЛСТЪР ЩЕ ОСТАНЕ БРИТАНСКИ ЗАВИНАГИ!“

Морийн усети сърцето си да се разтуптява. Спомни си за Ълстър, за сезона на маршовете през лятото, когато оранжистите минаваха през градове и села да прокламират предаността си към Бог и Кралицата. Спомни си тяхната омраза към съседите им католици.

Сред тълпата се чуха освирквания и дюдюкане. Някакъв стар ветеран от ИРА, подкрепил се с алкохол, мина през полицейската бариера и изскочи на улицата. Втурна се с крясъци срещу оранжистите:

— Гадни, шибани педерасти! Ще ви избия всички!

Половината от оранжистите вдигнаха мегафони и запяха:

Дайте въже да обесим папата!

Дайте сирене да го задавим!

Дайте с газ да го залеем,

и на кладата да го запалим!

Няколко човека от разгневената тълпа се откъснаха от тротоарите и хукнаха по улицата, предвождани от хора, незнайно как оказали се техни водачи. Този челен отряд скоро бе последван от групи мъже, жени и младежи. Загражденията започнаха да падат нагоре и надолу по булеварда.

Малкото конни полицаи, които не се бяха отправили към парадните трибуни, се строиха в защитна фаланга около оранжистите. Няколко патрулки се появиха на Пето и тръгнаха да спасяват оранжистите от развилнялата се тълпа. Полицаите отблъскваха с палки тези, които се опитваха да се доберат до все още пеещите оранжисти. Всички методи за овладяване на масови безредици, научени в Полицейската академия и на улицата, влязоха в действие, за да бъдат спасени от линчуване дузина оранжисти. Най-после, изправени пред стотиците хора, те сякаш осъзнаха рискованото си положение. Пуснаха мегафоните и лентата, и заедно с полицаите си запробиваха път към защитата, която предлагаше една приближаваща патрулка.

Патрик Бърк хукна по Пето авеню, като се опитваше да избягва сблъсквания със зрителите и участниците, които изпълваха цялото пространство. Спря до паркирана полицейска кола. Задъхан, извади и вдигна полицейската си значка.

— Можете ли да се обадите на подвижния щаб до катедралата?

Патрулиращият поклати глава и посочи пращящата радиостанция.

— Закарайте ме до катедралата. Бързо! — и сграбчи дръжката на страничната врата.

Униформеният сержант, който седеше до шофьора, подаде навън главата си и извика:

— Няма да стане! Не можем да се движим през хората. Ако сгазим някого, ще ни скъсат задниците.

— По дяволите!

Бърк тресна вратата и пресече от другата страна. Прескочи стената на Сентръл парк и хукна по тясна уличка, успоредна на Пето. Излезе от парка на един площад и се понесе на юг през все по-силно беснеещото множество. Знаеше, че може да му отнеме половин час да измине деветте пресечки до катедралата. Знаеше също, че успоредните улици не даваха по-добър шанс. Нямаше да успее.

Внезапно погледът му попадна на един черен кон. Млада жена-полицай с руси коси, прибрани под каската, седеше безучастно на него. Успя да се приближи до нея и вдигна значката си:

— Бърк, разузнавателния отдел. Трябва да стигна до катедралата. Може ли да се кача зад теб и да прекараш тая кранта през тълпата?

Тя го огледа, преценявайки одърпания му вид:

— Това не е кранта, лейтенант. Ако толкова бързаш, скачай на седлото!

Бърк се хвана за ръката й, постави крак в стремето и се отпусна тежко зад нея. Жената смушка коня:

— Ди-и-й! Хайде, Комисар!

— Аз съм само лейтенант. Жената му хвърли поглед през рамо:

— Така се казва конят, Комисар.

— О, а как…

— Полицай Фостър… Бети.

— Браво. Хубави имена. Хайде сега по-бързо!

Обученият полицейски кон и ездачката се хвърлиха в стихията от хора. Препускаха, заобикаляха, търсеха празни места, разпръскваха по пътя си групи, без да наранят някого.

Бърк здраво се държеше за кръста на жената. Погледна през рамото й и видя, че наближават кръстовището на Петдесет и седма. Викна в ухото й:

— Добре танцуваш, Бети. Често ли идваш тук?

Жената извърна глава и го погледна: